Малките неща

Веднъж ме попитаха:“ На какво си готов, за да успееш?”.  В него момент, без дори за миг да се замислям, инстинктивно отговорих:“На всичко!”. Мина време и този същият човек отново ме попита: “На какво си готов, за да успееш?”. Тогава отговорих: “Готов съм да дам всичко от себе си в името на мечтите си, стига само да запазя себе си.” Мъжът пред мен ме прегърна и се разплака. Не успях да разбера какво в думите ми беше породило подобна реакция.

След малко той се отдръпна и ми каза:

 “Има неща в живота, които не могат да бъдат обяснени. Има думи, които струват повече от всички богатства на Земята. Има хора, които означават повече от всички цели и амбиции. Има решения, които трябва да вземеш, за да се превърнеш в себе си. Бъди себе си.”

Тези толкова смислово несвързани думи прелетяха през главата ми, но аз все още не разбирах как моят отговор беше способен да събуди тъга в някого…

Искам да посветя тази статия на всички хора, които биха предпочели да отделят няколко  минути, за да я прочетат. Искам ти, точно ти, който четеш тези редове, преди да продължиш, искам да се замислиш какво в живота ти те прави истински щастлив.

Дали това е новата кола пред блока, дали това е новия мобилен телефон в джоба ти или може би има нещо друго. Дали това не е нещо, което не си казал на никого друг от страх да не изглеждаш глупаво. Замисли се колко приятели и познати имаш и колко от тях някога са ти казвали:“Обичам те! Липсваш ми.”. Сега ми кажи на колко от тях ти си го казвал и кога беше последния път, когато го направи. А кога изрече подобни думи на някого от семейството си? Да, аз не мога да те чуя, но не е и необходимо. Не е нужно да си до мен, за да чуя отговора ти. Аз го знам…

Не е ли странно, мой неизвестни приятелю, колко сложни могат да бъдат простите неща. Понякога е плашещо как малките неща в живота са всъщност толкова големи. Но сякаш ние с времето ги забравяме. Живеем във века на компютрите и модерните технологии, където думата“невъзможно” сякаш е зачеркната в тълковния речник. Днес трансплантацията на изкуствени сърца се е превърнала в ежедневие за лекарите. Чудя се дали един ден няма да бъдем изцяло заменени от собствените си изобретения и дали вече не е сторено. Може би така ще бъде по-добре от една страна. Нашите истински сърца и без друго вече не могат да обичат. Замислих се защо при гледката на една седемдесет годишна двойка очите ми се насълзяват и отговорът ме настигна секунди по-късно – защото любовта е изчезващ вид.

Материализмът се е превърнал в движеща сила в живота ни и сме забравили за малките неща в него. Забравили сме истинското предназначение на парите. Не е важно колко голям е телевизорът в хола ни, а с кого сме застанали пред него .Не е важно колко големи и скъпи са колите ни, а дали ще ни закарат невредими до желаната от нас точка. Но сякаш това се е превърнало в спомен от миналото. Живеем в големи къщи, но не можем да прескочим до съседите си да се запознаем с тях.

Вече не се радваме на малките подаръци от сърце, а на скъпите лъскави предмети. Все по-рядко правим нещата, които искаме да правим, защото те не ни носят богатства. В името на успеха сме готови да потъпчем собственото си аз, като забравяме, че това е единственото нещо, което не може да ни бъде отнето. По-скоро бихме преспали с шефа си на работа за да получим желаната от нас позиция, пред това да се докажем във времето. И това ли е същността на съществуването ни? Да останем без капка чест, да потъпчем гордостта си, да убием всичко човешко в себе си и въпреки това да се приберем вкъщи и да научим децата си как да бъдат хора.

 

Всеки път, когато видя малко дете на улицата аз му се възхищавам. То си няма и представа какво го чака там навън, но то не се страхува. Толкова несъвършено и наивно, то повтаря грешките си отново и отново без да се отказва, докато не се научи. Отнема им години да проговорят, но те не спират да привличат вниманието ни с нечленоразделните си думички, които осмислят дните ни. И от другата страна сме ние, учителите, които всъщност трябва да се учим от децата си.

Разполагаме с ядрени оръжия способни да ни заличат завинаги, но всъщност не осъзнаваме, че притежаваме едно много по-силно оръжие- собствените ни думи. Няколко изречения могат да сринат изцяло някого и да го направят невидим. Точно тези думи могат да правят и чудеса. Способни са да ни накарат да се реем в небесата и да се чувстваме живи. Но това са прекалено малки неща, за да бъдат забелязани. По-лесно е да не го правим. Поне в това сме добри!

 И въпреки това животът е прекрасен! Не заради несправедливостите в него, не заради несъвършенствата ни, а заради самите нас. Защото оставаме единствени по рода си в цялата вселена и имаме правото сами да решим каква ще бъде следващата ни крачка. Защото сутрин можем да се събудим с усмивка, благодарни, че ще се нахраним, а има хора, които не могат да кажат подобни думи.

Защото въпреки всичко, там навън, все още има някой останал, който цени малките неща…….

 

Ростислав Димитров

кореспондент на вестник “България”

Advertisements

4 Comments Add yours

  1. Бистра Николова каза:

    Нямам просто думи. Благодаря,че има и такива хора като Вас!!!

    Liked by 1 person

  2. Благодаря за хубавата публикация и сте отделили от времето си за да ни накарате поне за малко, да изпитаме надежда че доброто съществува и нематериалните хора,не са изчезващ вид!!!

    Like

    1. Vidislava каза:

      Здравей, Марияна. И аз имам надеждата, че все още има хора, които държат не само на материалното, а и на нещата, които са правят добри и човечни. Щастието е в тях.

      Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s