Райнхолд Меснер: “Планината без опасности не е планина

„Винаги, преди да тръгна на експедиция, съм оставял завещание – казва Райнхолд Меснер и неговият плътен глас звучи по телефона от планинския му замък в Северна Италия. – Винаги съм знаел, че може да умра, но че ще се сражавам като лъв това да не се случи.” Именно тази борба е помогнала на Меснер да оцелее в някои от най-суровите и най-непристъпните точки на Земята. И да доживее до 70 години (рожденият му ден в наскоро, през септември). Такава годишнина кара мнозина да се обърнат назад и да се терзаят, че не са направили нещо повече в живота си. Но Меснер едва има за какво да съжалява по този повод.
 
Приближавайки се до своя 70-ти рожден ден, той може още веднъж да прегледа своя списък от невероятни постижения, на базата на който днес е смятан за най-големия алпинист в света за всички времена и за най-големия пътешественик и ловец на приключения на ХХ век. Той е знаменит с първото безкислородно изкачване на Еверест, като първия, изкачил Третия полюс соло, в алпийски стил, без кислород и през мусонния сезон, като първия в света, стъпил на 14-те главни осемхилядника, много често по много трудни премиерни маршрути. Казва, че високо в Хималаите е намерил доказателства за съществуването на знаменития Снежен човек или Йети. Прекосявал е пустини (между които Гоби), пътешествал е в Арктика и Антарктида. Но животът в такива екстремни условия има и обратна страна – Райнхолд е загубил брат си и мнозина приятели. Не много отдавна той посвети пет години на политиката, като депутат в Европейския парламент от Партията на зелените. После се отдаде изцяло на проекта за създаване на верига от Музеи на планините в родната си провинция Южен Тирол или Трентино Алто Адидже.
 
Към какво се стремяхте, когато планирахте своите експедиции? Кое беше главното предизвикателство?
Когато бях млад, търсех най-трудните скални маршрути в Алпите и Доломитите. По-късно се насочих към най-високите върхове и се опитвах да стъпя на тях с минимална екипировка и съоръжения. За мене това беше по-важно от самия връх и от пътя към него. Тогава започнах да се интересувам от хората, които населяват планинските райони. Появи се желанието да научавам повече за най-затънтените кътчета на Земята. Моята цел беше да опознавам повече и повече човешката природа.

Беше ли важно да установите докъде се простират границите на Вашите възможности?
Проверката на собствените възможности е синоним на познанието за човешката природа. Само когато се подлагаме на максимален студ, на липса на кислород, на отдалеченост от комфорта и удобствата, ние опознаваме своите страхове и ограничения. Колкото и странно да звучи, но стремежът към предела, към границата на собствените възможности означава, че сме страшно ограничени. Аз не бих искал да съм ограничен в рамките на своите възможности.
 
Не веднъж сте казвали, че “планината без опасности не е планина”…
Така е. Днес повечето европейски алпийски клубове (с изключение на Британския) се стремят да направят планините безопасни. Те “създават” маршрути, опъват парапети, така че да не паднете. За предпазване от лавини поставят метални конструкции. Това вече не са планини. Планините изначално са опасни. Там има камъни, лед, сняг. Мълниите там са много по-опасни от тези в градовете. Ако тръгвам към планината, трябва да зная, че може да умра. Поради това алпинизмът е особена форма на активност. Той не е спорт. Той е игра с природата. Много сериозна игра.
 
И по същество е опасен?
Опасността е негова неотменима част.
 
Можехте ли да си представите живота си като работа в канцелария, а не сред планини, пустини и снегове?
Аз живея нормален живот. Имам деца. Стопанство. Работил съм в парламент. Но част от моя живот е в планината. Когато отивам в планината, аз съм си началник. Аз решавам дали да вървя, или да спра. Аз сам взимам решения. Аз решавам накъде да тръгна – наляво или надясно. Там няма никакви правила. Мога да се изкача по Северната стена на Айгер по който маршрут пожелая. Никой не ми казва, че трябва да вървя наляво или надясно.
 
Когато се отправихте към пустинята Гоби, не казахте никому накъде тръгвате, заявявайки: “На такава възраст съм, когато имам право да бъда напълно свободен и съвършено сам”. Какво получихте от самотата в огромната пустош?
Това ми беше необходимо. Зная, че е много трудно да бъдеш сам по време на дълго пътешествие. Аз предприемах солови пътешествия, защото ми бе нужно доказателство, че мога да направя това сам. Да бъдеш сам означава не само да носиш цялата отговорност, но и да бъдеш действително отделен от целия останал свят. Когато имам партньор или просто някой е до мене, когато погледна в очите този мъж или жена редом с мене, разбирам дали този човек се бои, или е щастлив. Щастието, което можеш да споделиш с някого, е двойно щастие. Страхът на двама е двоен страх.
 
По склоновете на върховете лежат телата на загинали. Вие сте загубили собствения си брат и други участници в експедиции. Струва ли си всичко това?
Няма отговор на този въпрос. Ако помислим колко са загиналите през 250-те години съществуване на алпинизма, това са хиляди и хиляди хора. Аз не защитавам идеята, чието следствие е смъртта на толкова много хора. Но за себе си решил да се занимавам с алпинизъм. Не оправдавам алпинизма, но както и преди тръгвам към планината. Трябва да знаем, че опасност има навсякъде и тя грози всеки втори.
 
Замисляли ли сте се преди експедиция, че някой от участниците в нея може би няма да се върне?
Винаги, преди да тръгна на експедиция, съм оставял завещание. Винаги съм знаел, че може да умра, но че ще се сражавам като лъв това да не се случи. Ако бях оставал вкъщи, защото ходенето в планината е опасно, не бих бил аз. Тази дейност ми е необходима. И ако опасенията преди тръгване биваха прекомерно мрачни, защото не съм напълно подготвен или защото екипировката ми не е съвършена, проверявах всичко отново и се стараех да го подобря. Тръгвах, само когато чувствах, че съм отлично подготвен. В началото и в хода на своята дейност се стараех да осъзнавам опасността. Изкуството на алпинизма не е гибелта. Изкуството на алпинизма не в преодоляването на надвесената стена или изкачването на Еверест. Изкуството е благополучно да се завърнеш у дома.
 
Хората ви наричат “най-великия на всички времена”. Някой претендирал ли е за Вашата корона?
Ние всички сме деца на своето време. Аз направих това, което можех да направя по моето време. Далеч съм от това, което се прави днес. Никога не бих могъл да се изкача на Серо Торе свободно, без използване на болтове, както това направи хлапакът от Инсбрук Давид Лама. Страшно много уважавам онези млади алпинисти, които се върнаха към традициите на алпинизма. Много ми е интересно какво става, защото се намираме в период на много големи промени. 90% от хората, които днес ходят в планината, са туристи или спортисти. Катерят се по изкуствени стени. Това е нещо доста трудно, но в никой случай не е алпинизъм. Традиционният приключенски алпинизъм днес е много голяма рядкост.
 
Еверест и други върхове бяха направени достъпни за туристи. Какви чувства изпитвате по този повод?
Да, това е туризъм. Шерпите подготвят изкачването на туристите. Това е тяхната работа. Ако някой иска да направи традиционно изкачване на Еверест, трябва да постъпи като Стийвън Винейбълз*** на Източната (Кангчунгската) стена на върха. Това бе отлично, традиционно, може би най-доброто изкачване на Еверест. Много важно е да се различава по какъв начин хората днес изкачват Еверест, Монблан или Матерхорн. Повечето хора тръгват, когато всичко е готово, когато практически няма опасности, с организирана инфраструктура, с куп улеснения и с помощта на страшно много хора. Това е нормално. И не го подлагам на критика. Но такива неща не са ми интересни. Това са мероприятия. Интересно ми е какво става в лоното на дивата природа.
 
Кое според Вас е най-впечатляващото постижение в алпинизма през последните години?
Трудно е да се каже. Едно от най-впечатляващите бе соловото изкачване на Ули Щек по южната стена на Анапурна. Премиерният му маршрут е много труден. Ули премина едната половината през деня, другата– през нощта, за да се предпази от каменопадите. При това използва твърде малко екипировка и съоръжения. Силно бях впечатлен от изкачването на Хансйорг Ауер на един седемхилядник в Каракорум****. Много внимателно проследих изкачването на британците Рик Алън и Сенди Алън по гребена Мацено на Нанга Парбат. То е едно от най-големите в последните години и бе осъществено изключително грамотно. Може би в бъдеще представителите на младите поколения ще търсят най-дългия, а не най-трудния маршрут към даден връх, по който трябва да се върви много дълго за постигане на краен успех.
 
Убеден ли сте, че Йети съществува?
С Йети историята е сложна. В нашите представи Йети е легендарно, въображаемо същество. Европейците са получили информация за него от Хималаите преди около 120 години. Самата дума “Йети” е изобретение на един британски журналист – тя не е на местните жители. Последните имат над сто думи в зависимост от диалекта и те се отнасят за определен вид мечка. Те я наричат “снежна мечка” или “мечка-човек”. Ако обедините двата израза, ще получите “снежен човек”. Преди известно време участниците в една испанска експедиция, които твърдяха, че са виждали Йети, ми изпратиха няколко сними. Изпратиха ми и снимки от следите му. Това бяха следи именно от т. нар. снежна мечка.
 
Страшна ли е?
По-добре е да не влизате в стълкновение с нея. Веднъж се оказах на около 20 метра от една. Тя спеше. Беше младо животно и местните жители ме предупреждаваха, че при среща с Йети почти няма шансове за оцеляване, защото е много опасен. Но аз знаех как да се държа с мечки и затова съм жив. Най-добре е да не бъдат закачани. Те са много кротки, ако не ги безпокоят. По правило не могат да бъдат виждани през деня, защото са активни нощем. Това е една от причините да станат “легендарни същества от неизвестен вид”.
 
Както и преди ли прекарвате много време в планината?
Все още ходя по планините. Наскоро бях за една седмица в района на Ладакх, където правя филм за една австрийски телевизия. Темата е Хималаите, населяващите ги народи и културата им. Преди няколко години основах фондация – по примера на сър Едмънд Хилари, когото уважавам повече за неговата благотворителна и социална дейност, отколкото за постиженията му в алпинизма. Той е направил изключително много за шерпите. Аз също се старая да помогна на хималайските народи. Посвещавам много време на моите музеи на планините и алпинизма, които създадох със собствени средства в различни части на Доломитите или в подножието им.
 
Бил сте в политиката цели пет години. Къде по-трудно се оцелява – в нея или пои най-високите върхове?
Нямах никакви проблеми с оцеляването в политиката, но аз не правех нищо революционно, докато бях в Европейския парламент. Когато тръгвам към висок връх с един или двама партньори, всичко зависи от нашите знания, умения и опит, с една дума – от нашите способности. А в политиката един парламентарист не може да промени нищо.“

Източник:
image

http://m.climbingguidebg.com

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s