Малките неща

Споделям с вас част от статия, на която попаднах преди години. И все още ме докосва, и все още продължавам да ценя онези „малки“, а всъщност толкова големи, важни и ценни неща. Ще се радвам всеки човек да се замисли. Защото колкото и да живеем в свят, където парите са движеща сила, те не са толкова силни колкото човешките взаимоотношения. Никой малък жест на обич не може да се купи с пари. Нека,живеейки да не забравяме прекрасните жестове на внимание и обич. Всеки има нужда от тях…

„Веднъж ме попитаха:“ На какво си готов, за да успееш?”.  В него момент, без дори за миг да се замислям, инстинктивно отговорих:“На всичко!”. Мина време и този същият човек отново ме попита: “На какво си готов, за да успееш?”. Тогава отговорих: “Готов съм да дам всичко от себе си в името на мечтите си, стига само да запазя себе си.” Мъжът пред мен ме прегърна и се разплака. Не успях да разбера какво в думите ми беше породило подобна реакция.

След малко той се отдръпна и ми каза:

 “Има неща в живота, които не могат да бъдат обяснени. Има думи, които струват повече от всички богатства на Земята. Има хора, които означават повече от всички цели и амбиции. Има решения, които трябва да вземеш, за да се превърнеш в себе си. Бъди себе си.”

Тези толкова смислово несвързани думи прелетяха през главата ми, но аз все още не разбирах как моят отговор беше способен да събуди тъга в някого…

Искам да посветя тази статия на всички хора, които биха предпочели да отделят няколко  минути, за да я прочетат. Искам ти, точно ти, който четеш тези редове, преди да продължиш, искам да се замислиш какво в живота ти те прави истински щастлив.

Дали това е новата кола пред блока, дали това е новия мобилен телефон в джоба ти или може би има нещо друго. Дали това не е нещо, което не си казал на никого друг от страх да не изглеждаш глупаво. Замисли се колко приятели и познати имаш и колко от тях някога са ти казвали:“Обичам те! Липсваш ми.”. Сега ми кажи на колко от тях ти си го казвал и кога беше последния път, когато го направи. А кога изрече подобни думи на някого от семейството си? Да, аз не мога да те чуя, но не е и необходимо. Не е нужно да си до мен, за да чуя отговора ти. Аз го знам…

Не е ли странно, мой неизвестни приятелю, колко сложни могат да бъдат простите неща. Понякога е плашещо как малките неща в живота са всъщност толкова големи. Но сякаш ние с времето ги забравяме. Живеем във века на компютрите и модерните технологии, където думата“невъзможно” сякаш е зачеркната в тълковния речник. Днес трансплантацията на изкуствени сърца се е превърнала в ежедневие за лекарите. Чудя се дали един ден няма да бъдем изцяло заменени от собствените си изобретения и дали вече не е сторено. Може би така ще бъде по-добре от една страна. Нашите истински сърца и без друго вече не могат да обичат. Замислих се защо при гледката на една седемдесет годишна двойка очите ми се насълзяват и отговорът ме настигна секунди по-късно – защото любовта е изчезващ вид.

Материализмът се е превърнал в движеща сила в живота ни и сме забравили за малките неща в него. Забравили сме истинското предназначение на парите. Не е важно колко голям е телевизорът в хола ни, а с кого сме застанали пред него .Не е важно колко големи и скъпи са колите ни, а дали ще ни закарат невредими до желаната от нас точка. Но сякаш това се е превърнало в спомен от миналото. Живеем в големи къщи, но не можем да прескочим до съседите си да се запознаем с тях.

Вече не се радваме на малките подаръци от сърце, а на скъпите лъскави предмети. Все по-рядко правим нещата, които искаме да правим, защото те не ни носят богатства. В името на успеха сме готови да потъпчем собственото си аз, като забравяме, че това е единственото нещо, което не може да ни бъде отнето. По-скоро бихме преспали с шефа си на работа за да получим желаната от нас позиция, пред това да се докажем във времето. И това ли е същността на съществуването ни? Да останем без капка чест, да потъпчем гордостта си, да убием всичко човешко в себе си и въпреки това да се приберем вкъщи и да научим децата си как да бъдат хора.

 

Всеки път, когато видя малко дете на улицата аз му се възхищавам. То си няма и представа какво го чака там навън, но то не се страхува. Толкова несъвършено и наивно, то повтаря грешките си отново и отново без да се отказва, докато не се научи. Отнема им години да проговорят, но те не спират да привличат вниманието ни с нечленоразделните си думички, които осмислят дните ни. И от другата страна сме ние, учителите, които всъщност трябва да се учим от децата си.

Разполагаме с ядрени оръжия способни да ни заличат завинаги, но всъщност не осъзнаваме, че притежаваме едно много по-силно оръжие- собствените ни думи. Няколко изречения могат да сринат изцяло някого и да го направят невидим. Точно тези думи могат да правят и чудеса. Способни са да ни накарат да се реем в небесата и да се чувстваме живи. Но това са прекалено малки неща, за да бъдат забелязани. По-лесно е да не го правим. Поне в това сме добри!

 И въпреки това животът е прекрасен! Не заради несправедливостите в него, не заради несъвършенствата ни, а заради самите нас. Защото оставаме единствени по рода си в цялата вселена и имаме правото сами да решим каква ще бъде следващата ни крачка. Защото сутрин можем да се събудим с усмивка, благодарни, че ще се нахраним, а има хора, които не могат да кажат подобни думи.

Защото въпреки всичко, там навън, все още има някой останал, който цени малките неща…….

Ростислав Димитров

кореспондент на вестник “България”

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s