„В мене никой не се влюбва наистина.
Или бягат, или стават обсебени.
Заживявам набързо в сърцата им.
Някак кратко.Сезонно. И временно.
Или пък, се вторачват в очите ми,
сякаш аз съм единствено чудо.
И се мъчат да вържат крилете ми,
че летели били…пеперудени…
Аз не искам такова обичане.
Искам истинско. Като дишане леко.
Като чая във зимните утрини.
Като цвете край горска пътека.
Искам лесно и просто обичане.
Без условия и без да ранява.
Любовта , казват, трудна била…
Всъщност, май, ние трудна я правим.“

Искам да съм струна, звук на пиано и да говоря така, без думи, със звук и да предавам емоции.. може би защото слушам пиано сега, може би защото е новолуние, може би защото понякога душата обича да лети без компания на мисълта, а само на усещанията.. които са най-силното изразно средство или глас до което съм се докосвала.  Тази мелодия ме вдъхновява сега.. има нещо дълбоко в звукът на пиано, има изразност, която не можем да постигнем дори и с хиляди думи, има усет и емоции.. много емоции.. и една мълчина (както казва един приятел 🙂 ) те обгръща.. мълчина и тишина, но по-силни от думите..

Какво по-хубаво да си звук, да си усещане, да си мир и птица, небе и светлина, мрак носещ тиха буря и дъжд последван от слънце… сигурно липсата на емоции би ни направила сиви и скучни. Знам, че понякога водени и забързани в ежедневието спираме и потушаваме лекият бунт в нас, усещането за летене, усещането, когато вървиш някъде по тротоара и се рееш из небето, далеч от цялата реалност и сив град, някъде където е цветно и тихо, синьо като морето, пълно с палми и цветя. Едно такова пиано ме отнася навътре в дълбините на душата, там където искам да пооставя мислите, плановете, практичният ми ум и мисъл и да се порадвам на реенето из моят си цветен свят..

Ах тази мисъл, ум и земна порода в мен. Ходещите парадокси по земята.  Бил ли си едновременно и слаб и силен, нежен и груб, вежлив и арогантен, страдащ човечец и силен воин, душа и мисъл, силна буря и тих дъждец, носещ живот на тревите.. сигурно си бил.. носим си ги с нас, усещанията, които в този ни земен живот понякога ни пречат, търсим начин да ги укротим и разберем… разбираш ли природните явления 🙂 ..  ако да, тогава може би ще разбереш и емоциите.. идват и си отиват като променливото време.

Опитваме се да разберем кога и защо ни пречат, какви болести ни предизвикват, ако не са в хармония с цялата ни същност.. защо ви говоря за емоции ли.. ами думата ми носи усещания и усмивки.

… познавам човек, който много ги отхвърля. Имаме ги, те са част от нашата богата, уникална същност. Понякога им се слага един от познатите етикети „лоша” или „добра”. Не ми харесва да ги вкарвам в стандарти… не можеш да обикнеш изцяло и безусловно цялото си парадоксално, земно същество, ако не познаваш и най-тъмните кътчета на цялото си.. те са там, скрити и понякога забравени, уж избягали от полезрението ни докато нещо не се случи и те не се покажат … и ти кажат „ето това си ти, това е част от теб” ..  ирония или абсурд, често се мислим за светци, но сме ходещи парадокси, търсещи и светещи ярки искри. Няма огън без силен пукот при горенето. Харесва ми горенето, пламъкът в огъня, онази искра даже и вътре в хората, която ми напомня огън.. понякога е леко угаснала, но колко и трябва на една душа да подпали отново из небето на живота и да покаже своят пламък. Отклоних се 🙂

 .. Но сега няма тема. Сега има музика и усещания.. мисли за животът и същността си всеки има.. всеки копнее за онази малка частица магия, която ни доближава до усещането за летеж. .и даже и да не сме летели с парашут знаем как е.. защото душата, усещането в нас ни кара в един постоянен, галопиращ полет без план и посока.. търсим посоката в животът ни, кое ни прави щастливи. Колко ли мисли, предположения имаме често.

Работа, кариера и пари. Често срещана добра комбинация за удовлетворение.. но всички знаем , че дори и да ги имаме все търсим.. все нещо липсва.. кое ли е то.. ами вътрешното щастие, усещане за пълнота и творчество.. мен ме изпълва творчеството, под каквато и да е форма.. не е задължително да рисуваш, да си фокусник, актьор , писател.. форми на творчество много.

Творенето е музика, онази която ни кара да пеем отвътре, да си човек в душевното си съществуване, да приемаш светът около теб, да разбираш, че си прашинка магия, която колкото и малка да е има толкова огромна сила и потенциал, да гледаш на себе си като неземно-земен творец правещ добрини и носещ щастие.. на някой, на себе си.

Всяка усмивка, всяка добра мисъл е творение, всяка помощ е творение.. един неспирно магичен кръговрат. Помагайки някому задвижваш една прекрасна сила, правиш пространство и небе безгранични.., без да се съревноваш, без да съдиш или кориш някой.

Да се огледаш и да видиш колко шарени и творящи личности има около теб, да се поклониш и да приветстваш тяхната мисия и път тук… тук, където всички ходим, търсим и постигаме все материални неща, но където всеки от нас понякога забравя творящата магия, която е наследил от небето и звездите преди да дойде тук.

 

 

„Научих се да бъда много тиха.
И тишината ми прилича на сияние.
Преглътнатите думи се смалиха.
Порасна като Слънце премълчаното.
Научих се да преболявам бързо.
(Но белезите ми остават. Нелечими.)
Научих се, че вятър не се връзва.
Научих се да виждам и незримото.
Научих няколко вълшебни думички,
една история и малко стъклостишия.
Изучих всички безпосочни пътища.
И как през буря от сълзи да дишам.
Научих, че… не мога да съм силна.
Ранима съм. Чуплива. Ефимерна.
Научих се такава да се имам.
(И да обичам теб. Безвременно.) „

„Понякога си спомням, че летях…
Било е в други светове, навярно.
В които, щом повярваш в любовта,
не си навличаш тежко наказание.
В които няма корени. И не тежиш
от неизплаканите си безсъния.
В които да обичаш не боли…
И всяка нощ е нощ на пълнолуние.
Но тук е… друго. Тези светове
тук будят смях. И нищичко не значат.
А помня, че съм имала небе.
Едно небе за литнали глухарчета… „

„Не съм от тук, за мъничко минавам.
Поспрях за ден във твоя свят.
Донесох ти от моите вълшебства
и няколко парченца красота.
Приших на джоба ти усмивка от лалета,
и в дланите ти нежност посадих.
Не съм от тук обаче. И ще тръгвам.
А ти ми обещай да си щастлив.
Ако понякога ти стане страшно тъжно
за мен, момичето незнайно откъде,
не гледай сред звездите да ме зърнеш.
Забравих се във твоето сърце.“

 

„Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.

Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така…

Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.

Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.

Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.“

 Стиховете са на Caribiana.. много любима. С тъга разбрах, че блогът й е закрит, по незнайни от мен причини.