Teд Хюз. Роден е през 1930 г. в Майтълмройд, може би най-дивото село, на което човек може да се натъкне в Северна Англия. Препитавал се е с какво ли не. Става известен още с първата си стихосбирка („Ястреб в дъжда“, 1957 г.), но тъкмо втората („Луперкал“, 1960 г.) го утвърждава като пръв измежду равни в едно много силно поколение британски поети. Сред останалите му книги заслужават споменаване „Водво“ (1966), „Вран“ (1970), „Пещерни птици“ (1978), „Останки от Елмет“ (1979) и др.
Обикновено британските критици причисляват Тед Хюз към групата на т. нар. „поети-митотворци“, повечето от тях повлияни силно от визионерската поезия на Уилям Блейк. Конкретно у Тед Хюз такова влияние не личи, освен във вид на скрити цитати тук-таме из заглавията на стихотворенията му. Той обаче демонстрира аналогична склонност да разказва стихотворни притчи, които населява със собствени митологични герои.

През 1986  Тед Хюз в писмо споделя със сина си Николас виждането си за това  как трябва да се живее. 23 години са изминали от самоубийството на Силвия Плат, майката на Николас.

„Скъпи Ник,

Надявам се, че нещата се избистрят. Мина ми през ума миналото лято, че си под странно напрежение. Очаквам, като много други, че ще прекараш живота си, колебаейки се между свирепи взаимоотношения, които се превръщат в подземни капани, и внезапни бягства в широката свобода, когато изглежда, че целият свят чака вълнението. Никой не го е разгадал. Разгадаваш го, като остаряваш, когато достигаш до точката, в която си опитал толкова много, че по някакъв начин можеш да пожертваш някои неща по-лесно и имаш по-толерантна гледна точка за неща като собственическото чувство (твоето собствено) и по-широко приемане на болките и загубите. Дойдох в Америка, когато бях на 27 и живях там като  дамартски чорап* — живях там с майка ти. Нямахме много приятели, не и близки, и никой от нас никога не правеше нещо, което другият не желаеше да направи с цялото си сърце.

(Това означаваше, Николас, че срещите с жени между 17 и 39 бяха изключени. Майка ти пропъди всичките си стари приятели, приятелки, в случай че някоя от тях се спре на мен—вероятно. И ако тя ме видеше да говоря с някоя студентка, аз попадах в съда. Глупаво от нейна страна и глупаво от моя страна да я насърчавам да мисли, че законите и са смислени. Но повечето хора са еднакви. Бях доста щастлив да живея по този начин няколко години.)

Тъй като единственото нещо, което двамата искахме, беше да пишем, животите ни изчезваха в празната страница. Моите три години изчезнаха като дрямката на Рип Ван Уинкъл**. Защо не изследвах Америка тогава? Исках. Знам, че беше там. Десет години по-късно можехме да го направим, защото дотогава щяхме да сме се научили, може би, че един човек не може да живее в магическия кръг на друг като омагьосан затворник.

Затова вземи тази възможност да разгледаш и да напълниш дробовете си с тази фантастична земя, докато тя и ти сте още там. Това беше най-любопитната и интересна забележка, която си правил за чувство, понякога, много детска в определени ситуации. Николас, не знаеш ли за хората този първи и най-важен факт: всеки един човек е – и го осъзнава болезнено във всеки един момент – все още дете. Да премине отвъд  възрастта на около осем не е позволено на този примат – освен по един много специален начин, който ще се опитам да обясня. Когато дойдох до Езерото Виктория за мен беше доста очевидно, че в някои от най-важните ситуации ти си много по-зрял от мен. И твоята самостоятелност, твоята Независимост, твоята обичайна смелост да се излагаш на нови и за повечето хора много обезпокояващи ситуации, и твоята феноменална способност да изпълняваш плановете си до последния практически детайл (знам, че може би ти нямаш такова чувство , но така изглежда на нас останалите, които просто гледат със завист) е вид истинска зрялост, до която може би един на хиляда ще се доближи, както знаеш. Но в много други случаи очевидно ти все още си дете – как можеш да не бъдеш, ти сам сред човечеството?

Това е нещо, което хората не обсъждат, защото е нещо, което повечето хора осъзнават като обща криза на чувството на неадекватност  или безпомощна зависимост, или безсмислена самотност, или чувството за липса на достатъчно силно его да посрещнеш и овладееш вътрешните бури, които идват от неочакван ъгъл. Но малцина осъзнават, че това е фактически страданието на детето у тях.

Обикновено това дете е ужасно изолирано, неразвито  малко същество. Било е защитено от ефикасна броня, никога не е участвало в живота, никога не е било  експонирано на живот или на управление на човешките дела, никога не е получавало отговорността за справяне с кризисни моменти.  И може би никога не е живяло, както трябва, по този начин е почти при всички. И това малко същество стои там зад бронята, гледайки през цепнатините.  И вътре в себе си то все още е незащитено, неспособно, безопитно.

Всеки един човек е уязвим от неочаквано поражение в най-вътрешното си емоционално аз. Във всеки един момент зад най-ефикасно изглеждащия екстериор на възрастен целият свят на детството на хората е държан внимателно като чаша вода, преливаща над ръба.  И всъщност това дете е единственото истинско нещо у тях. То е тяхната човечност, тяхната истинска индивидуалност, този, който не може да разбере защо е роден  и който знае, че трябва да умре –без значение на колко претъпкано място – сам. То е преносителят на всички качества на живота. То е центърът на всяка възможна магия и откровение. Каквото не идва от това същество, не си струва да се притежава или си струва да го имаш само като инструмент – за това същество да го използва, да се възползва и да го направи смислено.

И ето го. А чувството за себе си в това малко същество, в самото ядро, е това, което винаги е било. Но откакто това изкуствено вторично аз превзе контрола върху живота около осемгодишна възраст и изхвърли истинското, уязвимо, суперчувствително, страдащо аз обратно в яслите, беше лишен от подготовка този малък затворник. И така, когато животът го изненада и изведнъж изкуственото аз на адаптациите доказа, че е неадекватно и се проваля да предпази от инвазията на сурови преживявания, това вътрешно аз е хвърлено на фронтовата линия – неподготвено с всичките си детски ужаси в ушите. И все пак това е моментът, който желае. Там то се съживява, дори и само, за да бъде смазано, объркано и наранено. Там то призовава собствените си ресурси – не изкуствени, взети от отвън, а истински вътрешни ресурси, истинска биологична способност да се справя и да се възползва, и да се наслаждава.

Това е парадоксът: единственото време, в което повечето хора се чувстват живи е когато страдат, когато нещо премаже тяхната обичайна броня и голото дете е изхвърлено навън в света. Затова нещата, които са най-лоши за преживяване, са най-добри за запомняне.  Но когато това дете бъде погребано под тяхната адаптивна и защитна черупка – то се превръща в един от ходещите мъртви, чудовище. Така, когато осъзнаеш, че са минали няколко седмици и не си почувствал тази борба на детското ти аз – ще знаеш, че са минали няколко седмици, без да срещнеш ново предизвикателство и без да израстваш, и че са минали няколко седмици към това да изгубиш връзка със себе си. Единствената калибровка, която се брои, е колко сърце хората инвестират, колко много те игнорират страховете си да бъдат наранени или хванати, или унижени. И единственото нещо, за което хората съжаляват, е че не са живели достатъчно смело, че не са инвестирали достатъчно сърце, не са обичали достатъчно.  Нищо друго не се брои въобще.

Имаше легенди за благородни образи в старите ирландски поеми – той щеше да даде своя ястреб на всеки човек, който го пожелаеше, и все пак той обичаше своя ястреб повече, отколкото мъжете днес обичат своите булки. Ще оплаква куче повече, отколкото мъжете днес оплакват бащите си.

И по този начин ние измерваме нашето уважение към хората – по степента на чувствата, които могат да отбележат, волтажа  на живота, който могат да водят и понесат, и наслаждават. Край на проповедта. Както Буда казва: Живей като могъща река. И както старите гърци са казали: Живей все едно твоите предци живеят отново чрез теб.

По материали на http://www.verto-bg.com