Смелостта да израснем, една притча от Хорхе Букай

Един човек се изкачвал по някаква планина. Изкачването било доста трудно, тъй като околността била покрита с дълбок сняг. Планинарят прекарал нощта в заслон и на сутринта установил, че целият склон бил затрупан, което щяло много да затрудни изкачването. Но тъй като не искал да се върне назад, стиснал зъби и продължил да се катери все по- нагоре по стръмните скали. Не щеш ли, изведнъж – може би поради зле премерено движение или заради напрежението, – докато забивал пикела, за да закрепи въжето си, куката се изплъзнала от ръцете му. Човекът загубил опора и полетял стремглаво надолу, без да може да избегне ударите в острите скали, които се подавали изпод снежните преспи.

Целият му живот преминал пред очите му и когато очаквал най-лошото, усетил как някакво въже го удря по лицето. Без дори да мисли, инстиктивно се вкопчил в него. Може би въжето било забито в скалата от друг катерач… Ако се окажело, че е така, имало надежда да се задържи за него и да предотврати по- нататъшното падане.

Вперил поглед нагоре, но виждал само вихрушката и сипещия се сняг. Следващите няколко секунди от главоломното и сякаш безкрайно падане му се сторили като векове. Въжето внезапно се изопнало и той увиснал на него. Човекът не виждал нищо, но знаел, че за момента бил спасен. Снегът не спирал, а той стискал въжето, вкочанен от студ и увиснал на парчето коноп, без което сега щял да лежи премазан върху скалната седловина.

Опитал се да се огледа наоколо, но напразно – нищо не се виждало. Извикал няколко пъти и разбрал, че няма кой да го чуе. Шансовете му за спасение били нищожни.

„Ако не направя нещо веднага, това ще е краят на живота ми“, помислил си планинарят.

Но какво?

Помислил дали да не се изкачи по въжето, за да се опита да стигне до заслона, но осъзнал, че това било невъзможно.

Изведнъж чул някакъв глас. Гласът идвал от него и казвал: „Пусни се.“ Може би принадлежал на Бог, на вътрешната му мъдрост или на някой зъл гений, може би халюцинирал… Гласът продължил да настоява: „Пусни се… Пусни се“.

Помислил, че ако пусне въжето, щял да умре начаса. Но пък така щял да сложи край на мъчението си. Замислил се за изкушението да избере смъртта, за да престане да страда.

В отговор на тази мисъл се вкопчил още по- силно във въжето.

Но гласът продължавал да повтаря: „Пусни се, недей повече да страдаш, няма полза от тази болка, пусни се.“ Наложил си да се държи още по- здраво, докато упорито си повтрял, че никой глас не бил в състояние да го убеди да пусне въжето, на което дължал живота си.

Борбата продължила с часове, но алпинистът останал вкопчен в това, което смятал за единствената си възможност за спасение.

Историята разказва, че на следващата сутрин спасителна група намерила планинаря полумъртъв, на прага на фаталното измръзване. Необяснимо как, все още бил уловен за въжето… на по- малко от метър над земята.“

Понякога, ако не пуснем въжето, се обричаме. Това, което някога ни е спасявало, в последствие се налага да пуснем. Всички сме склонни да се вкопчваме в какво ли не, вярвайки, че това ни дава чувство за сигурност и не се доверяваме на себе си и силата, която притежаваме.

А я имаме. И животът си заслужава болката!

Един от признаците на зрелост – дали ни харесва или не – е умението да се освобождаваме от всичко, което вече го няма. Но много често избираме друг път. Вкопчваме се в нещо изчерпано, в скелет, който предпочитаме пред това да сме сами. Боим се да се изправим срещу тъгата, боим се от идеята за отчаянието. Именно този страх отключва защитните ни механизми и ни е трудно да се откопчим от някой, който вече не притежаваме. Трудно ни е да останем сред руините на онова, което отдавна е рухнало и вярваме в призраци. А понякога е нужно да сме по-смели.

За да участваме пълноценно в живота, трябва да позволим нещо да си отиде, за да освободим мястото на нещо ново. Не е необходимо да избираме познатото зло пред страха от неизвестното. Понякога си мислим, че не сме способни да понесем загубата, че тя ще ни разруши. Готови сме да направим какво ли не, за да не пуснем старото, макар дълбоко в себе си да знаем, че пътят към израстването задължително минава през болката и тя е ключа към всичко, което ни предстои. Да, дълбоко (а понякога не чак толкова) в нас винаги ще остават частиците от някогашните ни спътници. Но именно заради това днес ще сме по- добри от вчера и по- лоши от утре. Заради смелостта да израстнем.

10404489_10153151612061057_2367312064832937598_n

Advertisements

One Comment Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s