Грижата за душата е фундаментално различен начин на отношение към всекидневния живот и стремежа към щастие. Възможно е ударението въобще да не бъде поставяно върху проблемите. Някой може да се погрижи за душата си, като купи или вземе под аренда добър парцел земя, друг – като избере подходящо училище или програма за обучение, трети – като пребоядиса своята къща или спалня. Грижата за душата е продължителен процес, който предполага не толкова поправяне на някакъв съществен недостатък, колкото внимание както към големите решения и промени, така и към малките детайли от ежедневието.

Грижата за душата може въобще да не бъде фокусирана върху личността или взаимоотношенията; затова тя не е психологическа в обичайния смисъл на думата. Да поддържаме нещата около нас и да развиваме своята чувствителност за значимостта на дома, за всекидневните задължения и може би дори за дрехите, които носим, е начин на грижа за душата.

„Душата“ не е материален обект, а качество или измерение на възгледите ни за живота и за самите нас. Тя е свързана с дълбочината, ценностите, близостта, сърцето и същността на личността. Тук не използвам тази дума като предмет на религиозни вярвания и не я асоциирам с безсмъртието. Когато казваме, че някой или нещо притежава душа, съзнаваме какво имаме предвид, но ни е трудно да го конкретизираме.

Когато хората наблюдават начините, по които душата изразява себе си, те не обедняват, а по-скоро се обогатяват. Връщат си онова, което им се полага по право – същото, което са мислели за толкова ужасно, че са искали да го отстранят и захвърлят. Когато се обърнете към душата с открито съзнание, вие започвате да съзирате посланията, скрити в болестта, съветите, залегнали в разкаянието и в други неприятни чувства, и необходимите промени, изисквани от депресията и тревогата.

Съблюдаването на потребностите на душата може да бъде изключително лесно. Връщате й това, от което сте се отрекли. Живеете с това, което е, вместо с онова, което бихте искали да бъде. В своето стихотворение Ноти за една съвършена измислица поетът Уолас Стивънс е написал: „Може би истината зависи от разходка около езерото.“

Грижата за душата често означава да не вземаме страна, когато се сблъскаме с дълбок конфликт. Може би е необходимо да разтворим сърцето си достатъчно широко, за да прегърнем противоречието и парадокса.

Всички сме склонни да делим преживяното на две части, обикновено на Добра и на лоша част. Но това разделяне може да крие в себе си доста подозрителни моменти. Възможно е никога да не сме се замисляли за стойността в някои неща, които отхвърляме. Или може би, заклеймявайки определени преживявания като негативни, ние защитаваме себе си от някакви непознати страхове. Всички сме изпълнени с нагласи и идеи, които са се промъкнали у нас без знанието ни. Много от душата може да бъде изгубено при подобно разделяне, затова е възможно грижата за душата да бъде осъществена просто чрез възстановяване на този отхвърлен материал.

Това, за което говоря, е една разновидност на теорията на Юнг за сянката. Според Юнг има два типа сенки: едната е изградена от житейските възможности, които отхвърляме поради избора, който правим. Например човекът, който избираме да бъдем, автоматично създава своя тъмен двойник – човека, който избираме да не бъдем. Тази компенсаторна сянка е различна у всеки. За някои хора сексът и парите са застрашителни сенки, докато за други те са просто част от живота. Моралната чистота и отговорният живот за някои може да са страни на сянката. Юнг е вярвал също, че има една абсолютна сянка, която не зависи от нашия житейски избор и от навиците ни. С други думи, в света и в човешкото сърце има зло. Ако не го признаваме, значи имаме наивна нагласа, която би могла да ни навлече беди. Юнг е смятал, че за душата е полезно да се примири и с двата типа сянка, като в този процес загуби част от наивната си невинност.

Струва ми се, че когато разкриваме себе си, за да видим от какво е изградена душата ни и кои сме всъщност, винаги откриваме някое дълбоко предизвикателство.

До известна степен грижата за душата изисква да отворим сърцата си по-широко от когато и да било преди, смекчавайки осъждането и морализаторството, които може би дълги години са били характерни за нашата нагласа и поведение. Морализаторството е едно от най-ефективните оръжия срещу душата, което ни защитава от нейната сложност. Няма нищо по-показателно и вероятно по-изцеляващо от това, да преосмислим моралистичните си нагласи и да открием колко душа е била скрита зад тях. Навярно хората-се страхуват, че ако размишляват върху моралните си принципи, биха могли напълно да загубят етичната си чувствителност. Но това е един отбранителен подход спрямо морала. Когато отчитаме сложността на душата, моралът може да се задълбочи и да изостави своята опростеност, като същевременно стане по-взискателен и по-гъвкав.

Нещо повече, когато опознаем душата и смело признаем нейните странности и многообразните начини, по които тя се проявява в индивидите, ние можем щ развием вкус към перверзното. Можем да оценим неговите чудатости и кривини. И накрая наистина можем да осъзнаем, че индивидуалността се ражда ю-скоро в ексцентричността и неочакваните сенчести склонности на душата, отколкото в нормалността и конформизма. Този, който се грижи за душата, е на с особеното и неочакваното. Когато изнасям лекция за сянката пред бъдещите терапевти, понякога питам: „Къде е за вас границата на перверзното, къде е точката, при която се сблъсквате със собствения си страх и отвращение?“ Някои казват, че тази граница са сексуалните посегателства, и аз се чудя как тези хора могат да работят професионално с малтретирани или малтретиращи пациенти. Други заявяват, че това е жестокостта от всякакъв вид. Трети намират сексуалните фантазии за перверзни. Всеки би могъл да си зададе същия въпрос. Къде се сблъсквам със стена, когато погледна в собственото си сърце? Къде е границата?

При грижата за душата се интересуваме от „не дотам нормалното“, от начина, по който душата се изявява най-ясно в необикновените проявления на живота, дори и може би най-вече в тези, които са проблемни.

За душата споменът е по-важен от планирането, изкуството – по-силно от разума, а любовта – по-удовлетворяваща от разбирането. Знаем, че вървим към душата, когато чувстваме привързаност към света и към хората около нас и когато живеем колкото с разум, толкова и със сърце. Знаем, че се грижим за душата, когато изживяваме удоволствието по-дълбоко от обикновено, когато не изпитваме потребност да се освободим от усложненията и от объркването и когато недоверието и страхът се заменят от съчувствие. Душата се интересува от различното у отделните индивиди и култури, а в самите нас тя иска да се изразява, ако не в откровена ексцентричност, то поне в уникалност.

Затова, когато в разгара на моето объркване и на усилените ми опити да живея прозрачен живот се окаже, че не всички останали, а точно аз съм глупакът, тогава знам, че откривам силата на душата да прави живота интересен.

Грижата за душата, в крайна сметка, води до едно индивидуално „аз“, което никога не съм планирал, а може би не съм и желал. Когато се грижим за душата искрено и ежедневно, ние излизаме от утъпканата пътека и даваме възможност на своя гений да се развихри в пълна сила. Душата се слива със загадъчния философски камък – тази богата и наситена сърцевина на личността, търсена от алхимиците – или се разгръща в петльовата опашка – едно откровение на цветовете на душата, проявление на нейния пъстър блясък.

Откъс от книгата на Криъс Грескъм „Грижа за душата“