Тема свободна

Обичам да си играя с цветовете. Обичам да си играя и с чувствата, да ставаме близки, а после да си сменяме ролите. С емоциите сме приятелки, познавам ги добре, както добре познавам мириса на възглавницата ми. Обичам и душите. Да им говоря най-много. И да ги чета без да ги гледам, защото някои от тях не обичат това. Когато ги погледнеш (душите на хората) може да се засрамят за малко, но дори и да им хареса, пак ще се направят на лоши старици и ще те подминат, потропвайки с бастун… За жалост някои хора са дълбоко наранени и желязната им броня е приложима не да ги спасява от другите, а от тях самите. Какво ли е да живееш като затворник на собствената си недоволна същност, а всички отвън да си мислят, че им имаш зъб.

Играта с цветовете и обработването на снимка е като вече случила се случка – въртиш и се чудиш какъв нюанс да придадеш на случилото се. Дали, ако я направиш по-мека гама ще спре да е толкова ужасно и да ти причинява толкова болка както сега?! Или ако я направиш черно- бяла дори можеш да се преструваш, че не се е случило, а избирателната ти памет ще я затрие завинаги от поне достъпното ти съзнание. Иначе случката ще се крие, там някъде сред паяжините на твоята съвест и ще те боцка понякога, а ти ще я обръщаш като вече умаляла стара изтъркана шапка, ще я дръпваш за козирката и ще я захвърляш в ъгъла.

Така е с преживяванията. Понякога са толкова цветни и свежи, че ни действат като пролетни разцъфнали дървета. Иде ни да се покачим и да берем цветя, да ги миришем, да се къпем в розовите облаци. Но както става и покрай климатичните промени, бързо идва и зимата в преживяванията. Недочакала дори да съберем пролетните цветни парцалки от терасата, зимата здраво ни замразява, всички видове чувства, сваля ни от ароматния облак набързо и вече сме свити и треперим.

Мисля си, че всичко в нас е контролируемо. Ама много. Стига да усетим как е играта. И стига да разберем, че снимката ще има такъв тон и цвят, какъвто й придадем. И дори да сме с тъмни очила, тя пак може да изглежда прекрасно. Как ли? Когато се научим да местим онази цветна лупа, която имаме вътре в нас. Тя е някъде около сърцето, но се движи, защото е игрива и винаги е радостна. Ако се научим да я насочваме правилно, дори и в най-сивите зимни дни, тя ще ни дава цвят да нарисуваме света отвън, какъвто цвят си пожелаем. Опитайте.

Сещам се за песента на Ленън – „Можеш да кажеш, че съм мечтател. Но аз не съм единственият такъв.“ Дори не става въпрос за мечти. Вече се плодят действията, дори само с мисъл. И все пак има любимите думи, с които така неуспешно се борави понякога. Не е нашето умение „виновно“. Причината се крие в различните енергии между нас и хората, с които се опитваме да разменим думи.

Вярвам, че идват времена, когато ще разменяме само цветни енергии. Ще си доставяме с мисъл и любов, онзи цвят, който липсва в нашата дъга. Ще го правим с онази цветна лупа, за която ви говорех. Онази палава искра вътре в нас, които ни дава цветовете отвътре. Защото дори и в най-сивия, мрачен ден, аз виждам цветно, много цветно. Защото се научих да боравя с нея. Понякога се уморявам и мъгла замрежва лупата, но малко усилие и тя е пак чиста.

Дори и да не разбирате метафорите, опитайте. Играйте с онази цветна любов вътре във вас, тя е толкова животворна. Защото всички сме творци. Четките и боите са в наши ръце. Не всеки може да рисува пейзажи, но всеки може да сътвори неговата си картина, пълна с щастливи цветове.

Автор: Видислава

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s