Тази статия е отправена към всички, които чакат своето нещо, каквото и да е то. Към всеки, който смята, че не е на мястото си, че все още не е постигнал онова, което желае или не е открил своята половинка. Имайте търпение и вяра. Най-важното е да бъдете себе си, да бъдете верни на усещанията си, независимо кой с вас, независимо кой ви разбира или е с вас.
Има моменти, когато човек е сам, напълно сам, дори близките му не го разбират. В такива моменти се стъпва здраво на крака, в тези моменти съдбата ни показва колко сме силни, колко много можем сами и как трябва да се опрем първо на себе си. Знам, има такива моменти, аз съм имала такива, мои приятели са били в такива моменти. Има моменти, когато се чувстваш неразбран, самотен, не си сигурен, че някога ще успееш, не знаеш дали ще откриеш твоя човек.
В тези моменти имай вяра, имай силната вяра, че твоето нещо е някъде по пътя към теб и те очаква. Само си създай честотата на енергията да се приближиш към него. Не се отчайвай, че няма да се получи. Имай вярата, че всичко твое е някъде там и се доближава към теб. Дай му възможност да се приближи към теб като си мислиш за него, като го вярваш с цялото си сърце, като визуализираш и дори живееш все едно е вече при теб. Всяко нещо си чака времето и подходящото пространство, за да се случи. Както знаем всичко се случва в най-подходящото време. Благодарността засилва привличането на точните неща, пускането на миналото и фокусирането само върху настоящия момент.
Най-важното – запомни, че всичко твое ще те настигне, че най-хубавото тепърва предстои. Но се настрой на честотата, с която можеш да засилиш идването му. Вярвай на усещанията си, слушай вътрешния си глас и го следвай. Онази тиха и мигновенна светлинка, която ти дава отговор и те насочва.
В интуицията няма логика. Свикнали сме да обясняваме всичко с ума, понеже непознатото плаши или не може да съществува, щом няма доказателства или щом няма логика. Но не всичко в този живот е свързано с логика. Интуицията е интелигентното ни напътствие, вътрешния глас, който често знае повече, отколкото ние съзнателно сме успели да видим. И често интуицията дава напълно нелогични съвети, които ако бъдат подложени на мислене, може и да отхвърлим.
Интуицията ми прилича на любовта, тя е усещане, което е безгранично и никога не греши. Тя е онзи знак, който ако го последваме ще ни открие нови богатства. Само трябва да забравим страхът, от неизвестното, от непознатото. Често, когато съм имала нужда от отговор, той е идвал по необичаен начин. Просветлението е като мълния, като светлинка в тунела. В момент, когато си изправен пред дилеми и въпроси бушуват в теб, то идва и те озарява, толкова силно и ясно, че няма начин да го пропуснеш.
Може да четеш духовни книги, да стоиш в медитация много време, но когато търсиш то не идва. Отговора идва в най-подходящият момент, когато най-малко го очакваш, когато спреш да търсиш и просто си смирен. Тогава ти идва като на тепсия и с тих глас ти казва: „Ето ти отговора!“ Отговора на всички въпроси е в нас, не в книгите, не в мъдростите на известни. Той се крие в изживяването, в онзи така прекрасен момент на тишина, когато си тих….
Автор: Видислава
…и понеже живея в това усещане,на случването-все едно вече се е случило,но понеже то всъщност все повече се отдалечава във времето,аз страдам повече и повече,щото осъзнавам с ужас,почти изненадана,колко дълго време живея с тази „зареждаща“мисъл и се опасявам,че май това прилича повече на плашещ симптом,отколкото да ме приближава до желаното от душата ми…от сърцето ми-осиротели…
Здравей,Видислава,
с благодарност за зареждащите слова,звучащи в подходящия момент,подкрепящи и едновременно отприщващи болезнено горещите ми сълзи/като непресъхващ извор са,колко много имам…/
Как да разбера кой е верния отговор-преливам …и ме блъскат в разните посоки-ту съм горе,ту съм най-долу,между „Осанна“и „Разпни го“,между огъня,който ме изгаря и леда,който ме сковава-въпросите нямат помиряващ съществото ми отговор…
Да търсиш мястото си и споделено-осъществената любов се оказва моят път към Нищото,сигурно затова се чувствам трепереща отвътре,осиротяла и много сама,все по -сама и всяка така жадувана дума,а още повече акт на осъществеване, ме вкарва в капана на нищонеказването…търся спасението в думите поне…
как да повиша самооценката си и да се откажа от това безсмислено очакване да се осъществи моята визия?Как сама на себе си да кажа:“Стига! Достатъчно! Не!!!“ и да сложа край на свръхмазохизма,който ме унищожава,осъзнато…
Няма човек,който да не казва:“ОставИ,няма смисъл,приеми реалността,ти не си там,това не е за теб“,но аз все още се надявам и чакам и не спирам да плача заради поддържането на една реалност,която много боли,а без нея е още по-страшно…
Как да се спася от собствения си капан-моето търсене?
На какво да заложа,след като ми липсват вътрешни устои,увереност,покой и стабилност?
Все по-изгубена
Пролет
ХаресвамХаресвам
Здравей, Пролет, ще ти пиша лично на пощата ти.
ХаресвамХаресвам
Здравей,Видислава!
С твое /надявам се,може на „ти“/ позволение,искам да се присъединя към молбата на Пролет.Не искам да драматизирам,но и при мен,като че ли, не се случват нещата.Или, поне както аз бих искала – без да напъвам Вселената.Знам,че Тя има 3 отговора на молбите ни – Да,Да,но по-късно и Имам нещо по-добро за теб,но…Вече съм на 56,благодарна съм за уроците по Пътя,но времето ми в този формат и в този живот тече,а аз все още не съм наясно какво и къде допускам грешки.Ще съм благодарна на малко помощ за насоки!
Бъди здрава!
ХаресвамХаресвам