Спомних си как бързах да порасна, когато бях малка. Може би и времето ме притисна. Но и любимият ми Козирог в Слънце, ми повлия. Ние, козите си имаме една вродена мъдрост и сянка, дарена от Сатурн. И въпреки това обкръжението си казва думата. Възрастните ми се виждаха сухи и скучни. Казвах, че 20 годишните са лелки, именно защото това виждах. Хора, посърнали и живеещи според цифрите, според нагласата на обществото, според патриархалните норми. Това ми бе чуждо. Имах чувството, че живея в свят, в който съм различна. И бях. И досега съм така на мястото, което описвам.

Онзи ден в личния ми профил във фейсбук, споделих как съм от онези, които не следят точните си години. Бъркам с година, две 🙂 За мен цифрата е нищо. Гледам повечето деца са така- бързат да пораснат. Гледам дъщеря ми и ми напомня на мен. Като малка смятах, че големите правят каквото си поискат и затова исках да порасна бързо. И пораснах. Но има един момент, където детето в теб замира някъде по пътя на бързото порастване. Не казвам, че при всички е така. Някои хора доста подсъзнателно попиват от обстановката покрай тях. Затова често напомням на децата ми да не бързат, времето така или иначе ще ги научи да порастват. Показвам им да живеят, да се радват и да не затрупват с излишни неща. Децата ни ще ги научим на онова, което им покажем, не на онова, което им кажем. И им го показвам. И го живея не само заради тях. Узрявайки, човек придобива една нова нагласа спрямо времето, неговата стойност и изобщо променя настройката си за кое е истинско ценно и има смисъл в живота. А човек е живял, когато се е радвал, когато душата му е била свободна и автентична.

В един момент спрях да помня точните си години. И това бе моментът, в който детето в мен отново се изяви. Тогава се загуби цялата сухота на Козирога и някак онова сериозно, порастващо дете се трансформира в едно весело слънце, което на моменти, се скрива от облаците, но пламъкът отвътре не позволява дълго да е скрито. Искам да кажа, че пораствайки се научих и си спомних как да се веселя, въпреки годините, които измерва календара. Именно, защото той спря да има значение за мен. Детето в мен заживя свободно – Да, мислите ми като дете се оправдаха – сега като голяма мога да правя, каквото си поискам. И вече правя дори глупостите по мъдър начин. Това е най-сладкият момент, когато вече си зрял и осъзнаващ се, че можеш да правиш всичко, но поемаш отговорността си.

Стигнеш ли до този момент, си разчистил ограниченията си. Годините не ни дават зрялост, ако не я придобием. И е прекрасно по време на узряването да остане и детето живо. Има нещо отвътре, което ти нашепва, че имаш всичките способности, знаеш кой си и разчиташ на себе си, дори когато вършиш неща, които до определен момент, се наричат „глупости“. Вече и глупостта, и щуротията придобива нови размери в зрелия поглед. И е сладка.

Има нещо пленяващо да видиш голям човек да се весели както дете. Но в същото време да е и отговорен възрастен, който се държи и зряло. Не е срещана често комбинация. За мен това е умението да живееш – да умееш да узрееш без това да навреди на истинските и автентични изяви в теб, да си и дете, без това да ги прави по грозно глупави и нараняващи околните.