Понякога има едно голямо „защо“. Едно „защо“, което напира в нас. Едно „защо“, което не спира докато не се помирим вътрешно. Едно „защо“ свързано с приемането. Сигурно всеки е губил близък човек. Може би тогава се е запитвал „защо точно той, защо?“ Разрушават се връзки, които са изглеждали стабилни, където сме вложили най-доброто от себе си, където е имало визия за напред.

Изграждаме сценарии. Имаме представи. Имаме настройки за живота. И изведнъж животът ни сервира нещо, което не е влизало в сметките ни. Нещо, което не сме предполагали. Губим нещо сигурно. И шок. Защото няма нищо сигурно на тази земя. И големи са уроците свързани с приемането, без очаквания, изискващата се постоянна гъвкавост и адаптивност. И е голямо предизвикателство, защото сме дарени с чувства, с емоции, с ум. Далеч не сме само душа, която е любов и за която всичко е лесно и плавно. Вярвам, че всеки си идва с уроците. И всеки преживява онова, което го кара да мине на следващо ниво, да изкорени нещо, да придобие друго нещо.

А този преход хич не е лесен. Има моменти, когато това „защо“, излиза над логичните рамки, излиза над обяснимите причини защо се е случило нещо. И дори да знаем защо, дори да си обясняваме, че всичко се получава както е трябвало да бъде, има едно“защо?“, което носи неприемането, което носи убитите копнежи и отказването да се погледнат реално нещата. Но този въпрос е до време актуален.

Идва времето, когато разбираш, че да следваш случващото се е единствения плавен вариант да оцелееш. Има връзки, които бележат промяната в нас. Но за всичко си има време. Може би са ценни онези хора, които ни помагат да свикваме с приемането. Може би за нас ще останат онези неприятни личности, в които виждаме цялото си разочарование, страх и убити копнежи. И с всяка изминала случка се доближаваме до себе си. Някъде се казваше, че човек е онова, което остане след като загуби всичко. Мислим си, че притежаваме – връзка, семейство, работа, положение. Превъртаме  отминали епизоди и се опитваме да открием грешката в нас. Няма грешки. Така хубаво се откриваме и сливаме с другите, в които да се огледаме и чрез които да научим да определяме нашите граници, да се научим да уважаваме и обичаме себе си. 

Преди време отказвах да приема „лошата“ постъпка на някой спрямо мен. Настойчиво държах на добрата страна в този човек, опитвах се всячески да се убедя дори, че той не е способен на това, че може би е грешен момент. И лекотата идва, когато спрях да определям нещата. Спрях да очаквам нещо да се случи. Защото всичко в нас е ограничено само в нашите представи. Спрях да очаквам аз да бъда нещо. Спрях да очаквам другият какво е. Всички имаме различни разбирания и ценности. В един момент дори натрупаната поука от предишен опит няма да ни е полезна, защото сме вече други. Дори и неусетно. Дори и невидимо. Мъдростта е полезна само когато се живее. Като навик. Като дишане.

И ако все някога пак се запитам „защо?“, си отговарям и знам, че всичко си е на мястото. И че дори в конкретния момент да не виждам целта,  тя е някъде там и ми е било от полза.