Преди няколко години развих умението да греша. Осъзнато, прието, мъдро, бих казала. Не толкова като действия, а като умението да приемам, че мога да греша, че си позволявам да греша, без да се виня, без да страдам за това,без това да ме спира да опитвам. Да грешиш е нещо напълно човешко. Но е важно да си го позволиш. Грешката е признак, че опитваш и че искаш да постигнеш нещо по-добро. Да умееш да вземеш най-полезното като извод от случилото се, е безценно. Фокусът върху самата грешка е хубаво да се трансформира в поука, а не във вина. Винаги от каквото и да се случва можем да научим нещо. И това е основното важно нещо.

Не си спомням някой да ме е възпитал в желание за съвършенство. Но самата аз, имайки високи стандарти съм очаквала прекалено много и то наведнъж от себе си. Това ми действаше прекалено стресиращо и дори засичах на моменти, повлияна от прекалено високите изисквания. С времето разбрах, че пак мога да очаквам и да се опитвам, но е важно да бъде разпределено на малки крачки и действия, които да са съобразени с реалността и способностите ми в момента. Да знаеш своите силни и слаби страни е чудесно. И още по-полезно да знаеш кога и колко можеш да постигнеш. И кога колко да изискваш от себе си.

Свързването на грешката с неуспех е нещо като навик. Да не сгрешиш може да се превърне в страх. Страх, който може да блокира естествените ни способности да се изявим в нещо. Да грешиш умело, показно, признато е умението да бъдеш автентичен, да покажеш своята уязвимост. Когато много искаш да постигнеш нещо, а не успееш, се появява чувството на неудовлетворение. Поне при мен беше така. Неудовлетворението е моментът, в който очакванията ти се разминават от резултата. И може това да е повод да се откажеш, да не си мотивиран, да спреш. Но умението да се погледнеш отстрани и да се приемеш такъв, какъвто си, е лековито. В момент на грешка, тогава няма вина, има: „Добре, не се получи, както исках. Ще сменя методът, ще опитам пак“.

Иска се кураж да приемеш нещата, да приемеш резултата, да приемеш себе си, отворено, без това да наслоява в теб демотивация или упрек. Без това да е причина да се засяда прекалено дълго, обмисляйки как и защо се получи. Има моменти, когато е хубаво да се направи равносметка, но тя да е трезва, без емоционалност. Да се вземе полезното и да се действа отново. Как да приемаш нещата винаги е избор. Избор е как да реагираш, как да приемеш своите чувства и как да развиеш своите способности.

В един момент грешката не се приема с лошо отношения към нея, когато знаеш, че всичко си е на мястото. Че ако нещо не се е получило, може би не е бил точният момент или не си бил готов за това. Самият поглед вече не вижда грешки и успехи, а просто неща, които се случват, без да се заклеймяват с етикет. Тогава нещата са плавни. Физическите действия и резултати могат да се подобрят, едва когато на вътрешно, духовно ниво приемаме нещата с лекота. Което не ни спира да действаме. Просто ни избавя от тежкото усещане за неуспех или грешка. Тогава фокусът се променя. Обгръщаш себе си с емпатия и имаш целия кураж да продължиш да се изявяваш и да опитваш.

Сега, поглеждайки към всичко в моя живот, мога само да го оценя, защото всичко научено и полезно е било плод от неуспех или „падане“. Затова пък и ставането е още по-сладко.

Какво е вашето отношения към грешките в живота ви?

Автор: Видислава