Човек е онова, което остане, след като загуби всичко

Не отдавна мой приятел се премести в друг град и всичко изглеждаше перфектно. Той беше толкова въодушевен. Наскоро говорихме и той ми сподели как всичко се объркало, работа, къща и т.н. Спомням си, че когато той се местеше, леко го заземих с усмивка, казвайки му  да не хвърчи толкова. Но всеки избира. А и моят личен опит няма да е полезен, защото всеки е нужно да мине по пътеката си. Напомни ми за мен преди доста години, когато живеех в друга страна и колкото и да правехме планове, честите внезапни промени ни следваха. Приготвяла съм толкова много багаж при местене, че се превърнах в експерт. 🙂 И аз, като човек обичащ стабилното (поне в някои области), започнах да се уча да бъда гъвкава. Тогава се разделих с голямата си дарба да планувам. Поне не толкова в дългосрочен план. Представи си, устроил си се някъде и се налага да започнеш отначало с всичко. И така няколко пъти. Дори и материалното, колкото и да не е всичко, в един момент е „загуба“, защото зад него стои енергия и труд. Ежедневието, хората, с които се разделяш. Тогава разбрах, че имам и способността да свиквам бързо с новото. И с времето все повече оценявам силата на умението да си гъвкав във всяка ситуация, да си отворен към идващото и да го приемеш.

Скоро ми се случи подобна промяна поради смъртта на много близък мой колега, с който бяхме толкова задружни чрез работата, че бяхме станали като семейство. Смъртта е една тема, която не ме плаши и съм отворена да говоря за нея. Тя е преход. Но след онези, които си заминават оставаме ние, които преработваме. И се крие толкова много неизказано, тогава обмисляме отношенията, шокът не дава яснота в мислите. И особено, ако смъртта е неочаквана. На земно ниво никога не сме подготвени за тази раздяла. Ние винаги сме заедно с тези души, но в такива моменти едва ли духът има значение. Та шокът от загубата на колегата ми, ме завъртя в една промяна. Всичко се промени за мен. Естествено, че работното място не беше същото, след като той беше единственият, с който делях основните ми задължения. Все остава една празнота и преход, за да свикнеш с отсъствието. Дори, когато свикнеш, нищо не е същото. Ти си друг. С нов поглед. Както и да си посрещнал смъртта, тя променя. Показва ни колко малки сме тук и как всичко си е писано за всеки. В един  момент усещах как всичко земно, вещи, придобивки, сложни отношения, нямат никаква стойност и не си заслужава да влагаш много усилия и емоции, защото не сме вечни. И единственото което си заслужава е да се наслаждаваме на тук и сега и да дадем най-добрата си версия. 

Защо споделям всичко това. Всеки е имал различни промени в живота – раздели, децата порастват, изнасят се, започват нов живот, случват се разводи, деца се раждат, започваме нова работа, сменяме местоживеене. Има промени, които ни променят на дълбоко ниво. И съм забелязала, че промените ни се случват в области, които избягваме. Промяната носи страх, там е неизвестното, което е пред теб. Когато нещо се разпада, не знаем какво ще последва. Когато нещо силно и хубаво се случва, пак не знаем какво ще последва. Само че при внезапните лоши ситуации сме по-близо до страха.

Понякога човек се идентифицира твърде много с онова, което има. Изграждаме образи за себе си според това дали сме майки, бащи, според професията ни, дипломите, постиженията, връзките. Знаем кои сме. Имаме табелка. И в един момент, когато някоя от табелките падне, сме объркани кои сме. Нещо познато се губи и идва предизвикателството да посрещнеш празнотата. Преходът да отвикнеш от нещо, което е било част от теб. Или просто се очертава ясно онова, което си. 

Случи ми се, когато големият ми син се изнесе от вкъщи да открия, че имало синдром на „празното гнездо“ и бил нещо често срещано. Засякох се, че се бях фокусирала само в ролята ми като майка и го приех навътре. Но бързо се стегнах като започнах да играя всичките си роли. Смятам, че една жена не е здравословно да бъде само майка и да забрави себе си, да забрави, че е жена, любовница, че работи, че е дете… Дълга тема. Та тогава се настроих, че пак съм майка, само че отношенията и майчинските ми грижи придобиват друга форма. Отношенията преминават на друго ниво.

Имам едно любимо видео в ТЕД  с едно младо момиче, което мечтае да обиколи света, но внезапно заболява и губи краката си. Невероятна сила и емоция. Възхищава ме нейната сила на дъха, който я вдига и превръща липсата във възможност да опита нови неща и да продължи напред. Препоръчвам видеото, има превод на български.

Има хиляди примери за „загуби“ в живота. Но нищо не е загубено, защото всяко преживяване е част от нас и ни е превърнало в сегашната ни версия. Но когато човек загуби онези части от пъзела, с които се идентифицира най-много, тогава остава само той, само душата, само чистата ни същност. Без етикети. Без усещането, че ти си високата си позиция или ти си всеотдайната майка или че си собственика на голям бизнес. Тогава си само твоята вътрешна същност. Без нищо материално. Всяка промяна или трудност ясно ни показват кое ни дърпа назад. И тогава започваме да наричаме загубата с други думи – промяна, възможност, израстване, живот, избор. 

Автор: Видислава

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s