Пускането е изстрел. В съзнанието. И врата към новото

on

Много крещящ е тихият момент, в който теглиш дебела черта на всичко, случило се до момента. Сякаш с трудност дърпаш дулото на спусъка и зачеркваш всичко преживяно. Зачеркваш го от битието ти сега. От мислите си. Сякаш искаш да изтъркаш всички отпечатъци от кожата си. Да изтриеш всички усещания, които ти напомнят къде си бил. Неусетно, но ти вече не си онзи човек. Ти го носиш в себе си. Но никое минало не е толкова силно и значимо колкото настоящия момент. Клише. Но факт. Някъде из времето остава всичко. Носим го в съзнанието си. Но не го живеем сега. И вторачени назад, забравяме да дишаме сега. Опитваме се да дишаме с онова минало усещане. А дъх няма. Задушава ни. Замръзваме в мига. И се опитваме да се вкопчим в миналото. А него го няма. Няма го онзи човек, който сме били тогава.

Спомените са сладки. Топлят. Убиват. Крепят. Но дърпат назад. Те са онова нещо, което ни напомня, че сме били. И имали. И опитвали. И преживели. И всяко сега ще е някой нов спомен. Идва момент да издигнеш една дебела, висока стена. Която дори и неимоверните ти усилия да не могат да прескочат. Понякога се налага. Дори да наложим на себе си. На онази отчаяна страна в нас, която иска утвърждение, че е била нещо. Която не пуска. Бягаме от себе си. Бягаме назад. А назад е никъде. Някаква глътка въздух в пространството. Да умираш всеки миг  е талант. Градим се от преживявания. Понякога се обръщаме назад за увереност. Понякога, обръщайки се забравяме, че има едно ново аз. Един нов човек, изтъкан от всичко.

Животът ти напомня, че не можеш само да пълниш. Трябва и да изливаш. Колкото и да сме безгранични е нужно да пуснем. Да забравим. Да спрем да живеем с идеята какво е било. Спомените носят отпечатък. И дори не осъзнаваме, че пред нас е едно чисто поле, което можем да напълним с нови спомени. Свикнали сме да знаем какво сме. А знаем ли какво още можем да бъдем?

Пускането е изстрел. Силен. В егото. В съзнанието. В мислите. Застрелваш всяка фибра в теб, носеща старото усещане. Емоцията. Усещането по кожата. Онова, което си бил. Хората, с които си се срещал. Ти ли си онзи човек. Ти ли си преживял всичко това? Но идва момент, когато усещаш как е дошъл Моментът. В който животът ти започва нов етап. С нови хора. Нови усещания. И събитията те бутат да затвориш вратата. И наложително да я заключиш. И никога повече да не посягаш към този ключ. Има моменти. Когато го знаеш, че е време. И е трудно. Тъпо. Празно. Буца засяда на гърлото ти. Но го правиш. С усилие. Затваряш. И се чудиш къде да пъхнеш ключа. Идва момент за едно огромно сбогом. И го знаеш. Дори и да не си го признаваш. Цялата ти същност го знае. Че е момента, когато е време да започнеш да градиш отново. Позволи го. Сбогувай се с благодарност. И ще дойде лекота.

 

Видислава 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s