Цената на живота

Иска ми се всеки, четящ това да си даде няколко минути размисъл и да вникне в написаното. Живеем във времена, в които всичко е толкова развито, забързано. Има все по-големи удобства, все повече техника и средства за забавление. Свикнали сме да се грижим за материалното ни оцеляване,вещите се множат, а удоволствията стават все по-примитивни, а ние – все по-забързани и заети. И когато се случи трагедия с нас или около нас, забавяме темпото и се замисляме кое е истински важно за нас. Само нещо,  което размества ежедневието ни и ни шокира, ни поспира за миг.

Винаги съм се възхищавала на силния дух на хора, попаднали в трудни ситуации, хора с физически увреждания, които успяват със силен дух да преодолеят всичко и да се надигнат по-силни и по-мъдри. Има една статия тук, в сайта „Ракът е голяма камбана“… Сигурно сте чели и слушали за хора, които намирайки се с някаква тежка болест пускат своята история и призив към света. Нещо подобно се случи с мен. Нещо, което преобърна повечето ми виждания и вярвания, и изобщо начинът, по който се отнасям с всичко около мен. Мога да кажа, че винаги съм ценила живота и възможностите. Но идва момент, когато го оценяваш още повече и изобщо само някои състояния могат да ни разтресат до основи и да преобърнат всичко с нас.

Имаме планове. Градим кариера. Живеем като вечни. Оплакваме се от блъсканицата в автобуса, от високите цени, от плановете ни, които не са случили, от соленото ядене, от тялото си, което не харесваме, обвиняваме се, че сме закъснели, бързаме като роботи за работа.

… идва миг, когато си принуден да забавиш темпото, стреснат от шамара, наречен „съдба“.  И тогава се сещаш кое е важно. Разбираш, че единственото, което можеш да контролираш е как да реагираш във всяка минута, но не знаеш колко всяка минута ще продължи за теб. Можеш да мечтаеш, но без да очакваш всичко да се получи. Можеш да влагаш усилия и да градиш планове, но да си отворен за всичко, което идва за теб. Да спреш да живееш в ситуации, които те ограбват и да запълниш времето си само с онова, което те прави истински щастлив.

Когато си на ръба на живота, когато здравето ти се разклаща, разбираш как повечето земни дертове нямат никакво значение и напразно си вливал енергия там. Неописумо е усещането, че си малка прашинка в пространството и че си безпомощен пред онова, което съдбата е подготвила за теб. Това, което изпитах беше като блъскане срещу силна вълна. Събарят се плановете ти, излизаш от нормалното ежедневие, налага се да се слееш със случващото се и да го приемаш. Не е лесно да приемеш, че точно на теб се случва. На земно ниво нещата са неясни, но на духовно ниво всичко си върви по план и душата си следва своето развитие.

Когато живеем забързано, рядко мислим съзнателно и редовно, че всичко е възможно. И дори да го мислиш, никога не знаеш как ще се чувстваш докато не го изпиташ. Затова след всичко, което се случи и ми показа как никога не знаеш кога ще е последният ти миг тук, реших тотално да обърна посоката. То някак леко се случва. И смятам, че някои случки стават точно заради това – да ни забавят и да наложат да се замислим коя е посоката ни. И израстването се случва задължително. И с всеки се случва в онази област, в която е слабата му страна. Там растем. Когато е застрашено най-милото за нас.

Обещанието, което си дадох е да живея всеки ден като за последно. Не е лесно да си го представиш. Но можеш съзнателно да си го наложиш. Да се запиташ какво те прави щастлив, струва ли си работата, която вършиш, носят ли ти пълнота и щастие нещата, с които се занимаваш, заобиколен ли си с точните хора. Извадих забравени желания от шкафа и ги записах на лист. Всяко нещо, което ме изпълваше с пълнота и ме правеше да се усмихвам докато го записвам, беше онова, което е стояло дълго забравено поради някаква причина. Съвсем различно е усещането, когато наистина си бил „на ръба“.

Някои промени са пълни със страх. От неизвестното. Свикнали сме да ни е познато. Но никоя позната територия не е способна да ни задържи вниманието и енергията, ако не ни запълва вече. И идва онзи повратен момент, когато приемаш риска от непознатото с такава решителност, че се убива всяка следа от страх. Идеята е, че понякога ни е удобно да ни е неудобно в познатото, вместо да поемем шанса да ни е неудобно в полето пълно с възможности и да поемем в непознатото. Там е потенциалът – да оставим онова, което е свършило, за да посрещнем онова, което идва, за да бъде. Ако с в момент на промяна, не се колебайте, действайте смело. Животът е твърде картък, за да се живее с половин сърце. Помнете, че си дължите щастие и нищо няма да се върне, затова използвайте всяка възможност, която може да ви направи щастливи.

Правя промените без колебание. Подминавам хората, които не са на моята вълна. Не се занимавам с безсмислени спорове. Срещам се само с хора, които ме повдигат. Пренаредих листата с нещата, които имат предимство за мен. Започнах да опитвам нови неща. Съвсем неприсъщи за мен. Листата се допълва с всяка нова идея. Смея се повече. Разхождам се безцелно, когато ми се прави. Обичам открито. Казвам на близките ми колко много значат за мен и изобщо на всеки човек, който ме е докоснал. Времето лети и всяка минута променя нещата. В един момент се замислих какво искам да оставя след мен. Да съм живяла пълноценно, да съм запълвала душата си с глътки наслада и въздух всеки ден. Да съм доволна от себе си. Живее ми се в свят, пълен с любов и открити хора. Направих си го. Вълната следва нашата настройка и ни го праща. И най-важното е, че осъзнах колко много обичам да се свързвам с хората и да променям дори малко нечий момент с думите си. 🙂

Както скоро написах – Много крещящ е тихият момент, когато теглиш дебела черта на всичко, случило се до момента. Сякаш дърпаш с трудност дулото на спусъка и зачеркваш всичко преживяно. Зачеркваш го от битието ти сега. От мислите си. Сякаш искаш да изтъркаш всички отпечатъци от кожата си. Да изтриеш всички усещания, които ти напомнят къде си бил. Неусетно, но ти вече не си онзи човек. Ти го носиш в себе си. Но никое минало не е толкова силно и значимо колкото настоящия момент. Клише. Но факт. Някъде из времето остава всичко. Носим го в съзнанието си. Но не го живеем сега. И втренчени назад, забравяме да дишаме сега. Опитваме се да дишаме с онова минало усещане. А дъх няма. Задушава ни. Замръзваме в мига. И се опитваме да се вкопчим в миналото. А него го няма. Няма го онзи човек, който сме били тогава. Спомените са сладки. Топлят. Убиват. Крепят. Но дърпат назад. Те са онова нещо, което ни напомня, че сме били. И имали. И опитвали. И преживели. И всяко сега ще е някой нов спомен. Идва момент да дръпнеш една дебела, висока стена.

А най-доброто тепърва предстои. Забавете темпото. Запитайте се „Ако животът ми беше книга и аз бях авторът, как щеше да се развива денят?“ Не животът ви, а денят. Най-сигурното, което имаме – настоящият миг. 

Видислава 

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s