Знаеш ли каква е цената на новите хоризонти? Не всеки изгрев е сладък като на картинка. И не всеки залез е топъл с цвят на мед. Понякога светлината те заслепява внезапно. Много от новите гледки се крият зад тъмни нощи, незнайни пътища, самотни улици и много затворени врати. Понякога пътищата са незнайни, но всеки труден води все към чудни места. Едва ли благославяме трудностите, когато сме в окото на бурята. Но оцелееш ли отдъхваш с въздишка и се радваш на новото си аз. И знаеш.

Знаеш, че някои пътища се минават соло. Че понякога ти се налага да останеш сам, ама много сам, да се свлечеш до дъното на собствената си тъмнина, да разбиеш его, мисли, представи.. и да се събудиш чист, безмълвен и нов. Да се научиш да се опираш на онзи вътрешен стълб в теб, който е толкова силен, че издържа цялата гама от страх от незнайното, който те свива като точка и те разтяга до болка. Да се научиш да се чуваш. Да оставаш сам, да мълчиш, да си говориш, да плачеш, да се обичаш. Понякога големият шамар е, за да се научиш да се грижиш за себе си. Да спреш. Да се опознаеш.

Ще разбереш, че дори и да избираш някои хора, това не значи, че те ще изберат теб. И ще се научиш да не приемаш нещата лично. Ще научиш, че единственият начин да задържиш някой, е да го запазиш в сърцето си. Разбираш, че ако обичаш, това няма нищо общо с човека, а с твоята способност да обичаш. Понякога така сме проектирали любовта си върху някой, че когато изчезне си мислим, че светът се свършва. Тогава се учиш да превърнеш себе си в център на своя свят. И едва тогава животът ти започва. Винаги, когато разчитаме, че щастието ни се дължи на нещо външно или човек… понякога губим. И се сещаш, че обичта остава, защото тя е теб. И със същата обич си способен да обичаш всеки друг човек и себе си.

Понякога пътищата ни събират незнайно като магнит с друг човек. Дори и не се усещаш как бързо те е завъртяла фъртуната и се оказваш магнетизиран от него, погълнат в близост и размазал собствените си очертания. Ставаш подметка, раняваш се, опитваш, питаш се… Такива срещи ни будят да се опознаем. Понякога толкова близо си се доближил до някой, че виждаш себе си, но си мислиш, че е той. И когато той се отдалечи, ти липсва. Докато не осъзнаеш, че онова, което си виждал е твоят поглед и способността ти да видиш всеки човек, както си поискаш. И тогава благодариш за новите очила.

Някои пътища те изкарват чист. Иска ти се да махнеш с ръка и да изтриеш всичко. След тях си празен и ти се иска просто да отвориш новата страница. Без упреци, без горчилки. Ще разбереш, че колкото и маски да нахлузи човек, някъде дълбоко в него се крие нещо, което го кара да е скрит и потаен. И ще пуснеш. Ще приемеш. Никой не се нуждае от твоето одобрение, за да съществува и всеки играе своя филм. Ще спреш да играеш в болни ситуации, ще оставяш човек с изборите му. Ще се научиш да играеш само по своите правила.

По пътя „губиш“ хора. Непоносими са разделите, които стават внезапно. Ще се научиш, че представата за смъртта ни кара да страдаме непоносимо. Ще свикнеш да носиш хората в сърцето си и да усещаш духът им в теб. Някои пътища те учат да се свързваш с невидимото. Да разбереш, че обичта е толкова силна и продължава, та дори по-силна става, когато телата са разделени.

След всеки труден път ще ставаш. Защото силата в теб те вдига. Пукнатото се залепя с мъдрост, с онова улегнало усещане в теб, че всичко е наред. Че каквото и да се случи, то си е по реда. Приемането носи покой. А душата цъфти в покоя. Той е силата на душата. Той е усещането, че знаеш кой си и го живееш.

Пътища трънливи минаваме всички. Пътят, изминат със сърце не винаги е лесен. Най-хубавото, което се случва след всяко изминато Камино, е силното усещане за победа. Над себе си, над очаванията си, над случките. Победа над всичко, което ти се е препречило на пътя и ти си преминал. Понякога с рани, белезите остават. Но и удовлетворението е голямо.

Видислава