Обич към себе си

на

Преди години имах едно неумолимо „трябва“ в живота ми. Една дума, която дори да не казвах гласно, я имаше в настройката ми. Донякъде нещата опираха просто до организиране на разните ми задължения. Но в един момент усетих, че е много тежко това „трябва“. Дали строгост на характера, дали грешна настройка на ума, който се опитваше да вкара в ред пъзела на живота. Може би това „трябва“ изчезна в мига, в който започнах да се обичам истински. Когато отпуснах представите ми, собствените ми изисквания и визия как да бъдат нещата.

Всеки ще каже, „ама аз се обичам“. А колко го правим истински? Доколко нашите действия следват истинските ни нужди? В един момент започнах да ги разпознавам. Да правя разлика между кога истински е нужно да свърша нещо и кога е просто настройката на ума да ме вписва в определен ред. Може би тогава разпознах хаоса. Разпознах колко хубаво е да губиш контрол и да спреш да назорваш нещата. И се върнах назад. Прерових всеки един момент, за който се сещах, когато това ‘трябва’ ми е било много озорващо. Когато ме е вкарвало в стрес и е пораждало очаквания. Защото когато си наумиш, че нещо трябва да е така, имаш и готова представа как би изглеждало. И тогава ми се случи сладкият момент да изтрия етикетите на нещата. Да премахна прилагателните, които ме описват. Тогава се наех да опозная съзнателно онова, което нося вместо да следвам онова тежко „трябва“. И пуснах всичко. Може би пуснах себе си в хаоса. Който всъщност си е точно на място и подреден.

Започнах да ценя времето си. И най-вече открих кои са истинските неща, за които си заслужава да отделя време. И се оказа, че това са много приятните неща, които задоволяваха моите нужди без да притискат процеса на случване. Защото колкото и да искаш нещо, то си следва ритъм. И има граници. Ах, тези граници.

Тези граници са онези здравословните спирачки, които бяха ценни за мен да ги науча и да ги прилагам. Към другите. Да разпознавам нуждите си, да ги отстоявам, да ги изказвам. Много важно е да се казват на глас. Иначе остават някъде из емоционалното тяло, да ни топлят неудовлетворени. Но освен границите към другите, открих може би по-важните граници и те бяха онези към самата мен. Онези спирачки, които беше нужно да поставя, за да се науча кое е полезното за мен. Тогава това“ трябва“ изчезна. Вече години и от речника ми. Тази дума не съществува. С времето се случваше, когато ми дойде наум да я кажа, да се спра и да я сменя с някоя приятна. И най-вече спрях да върша неща, които „трябва“. Дори сега ми е досадно като я пиша. :)))

Започнах да правя неща, които искам и когато искам. И това искане няма нищо общо с емоционално мрънкане и каприз. А с лекотата да желаеш да свършиш нещо и да участваш. Случи се, когато започнах да отделям повече време за себе си, време за четене, за релакс или просто с нещо, което ми е наистина приятно. И спрях да се притискам да върша неща по план като войник. Започнах да подбирам всекидневните дейности дори вкъщи. Да отделям повече време за истинските ми нужди, вместо да бърша двойно повече време прах из къщата. Олекотих нещата само до нужното. И започнах да слагам това време за любими неща. Не че преди не го правех. Но именно онова „трябва“ ме вкарваше в график, в който ми бяха нужни 48 часа денонощие.

Моето „трябва“ идваше от организираност. От желание да огрея навсякъде и да свърша всичко аз. От нетърпение да се свършат бързо дейностите , примерно. Може би изчезна в мига, в който преразгледах нуждите си. И се запитах какво правя за себе си от обич. Притискането не е обич. Да имаш изисквания, които ти тежат не е обич. Да имаш нужда от почивка на тялото, а да се притискаш да продължиш, не е обич.

Обич е да се чуваш. Да събориш всички твои представи, мисли, желания, които те вкарват в режим стрес. Които те принуждават да даваш повече, отколкото си способен в момента. Обич е да мълчиш, когато ти се мълчи. Да си дадеш нужните витамини. Да спреш да общуваш с хора, които не те уважават, въпреки че ти искаш да продължиш с тях. Обич е да се пазиш от вредните неща. Дори от вредните неща, които самият ти си налагаш. Никой отвън не може да ни разруши повече, отколкото ние самите можем да го направим. И никой отвън не може да ни обича, повече от нас самите. Но от нас зависи дали ще се научим.

Автор: Видислава

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s