Зад бялото перде

на

За мен животът е един експеримент и приключение и ако нещо ми дава задоволство е да наблюдавам целия процес в мен, да участвам дейно, да греша, да екпериментирам, да си живея онова земното, за което съм дошла и да го споделям с околните.

Цялата ни нагласа и отношение към живота ни личи в труден миг. В труден земен миг. Защо го казвам. Тези дни наблюдавам себе си и реакциите ми. Никога не съм успяла да си представя как ще се чувствам, когато майка почине. За мен тя е основната и единствена фигура, с която 20 години съм деляла всичко. Затова и липсата й не е просто като на починала майка, а на нещо много повече, като сестра, като сродна душа и т.н. Казвам го, защото ако нямаме много хора в живота си, логично е да се чувстваме сами след изчезването им. Затова не знаех какво да очаквам.  

Никога не си готов за усещанията, когато близък си отива. Спомням си как преди години имах период, в който плачех и тъжах месеци наред, че майка ми ще си отиде някой ден. Някакво необяснимо усещане. После с времето го осъзнах и разбрах защо е така – не бях готова да пусна, имах една част от мен, който не искаше да порасне – въпреки че винаги действията ми са били винаги зрели и отговорни. Но има една скрита част, която е дете. С времето това се изчисти, защото отработих много. Тъжим, когато някой си отива и оставя дупка в нас. Дупка, която не знаем как да запълним. Но всъщност никой не ни е отговорен за тази дупка. Тази дупка е нужно да я напълним с обич към себе си, да прегърнем малкото дете и да станем родители на себе си. А да си родител значи да си отговорен и да набавиш нужното. Повече болка при разделиете е защото някой друг е заемал част от нас, която после остава празна. Това важи за всяка раздяла и липса, без значение какво е породило раздялата. 

Оказа се, че годините работа над мен си, които бяха съпроводени от много пускане и раздели, бяха помогнали сега да изплувам бързо. (поне засега) Помогна ми това, че последната година аз имах близки отношения с нея и си казахме много. Разбрах много, простих й за много, разбрах нейната страна, почувствах я близка, разбрах на какво сме способни като хора и се случи едно отработване и мир между нас. Разбрах душата й, тя позна моята, но имахме нужда от това земно опрощение и общуване, което пък довоеде до мир в душите ни. Не сме имали трудни отношения, а просто липсващи, живеещи надалеч една от друга. Изводът ми беше, че за да се разделиш с някой, с човек или събитие, е нужно да разбереш, защото съзнанието и умовете ни са натоварени с възприятия и ограничени вярвания. Да изчистиш нещата, които вярваш за това. Да ги заживееш. И после настъпва мирът в теб. Всичките ни ограничени вярвания формират едно мнение, което ръководи и поведението и настройката ни към живота. Ръководи как реагираме на събития и колко бързо се справяме. Затова за мен важното беше, че получих разбиране, което изтри всички кофликти и доведе до мир в мен. Мисля си дали понякога не пускаме трудно, защото не сме свършили ситуацията или отношенията, и то най-вече в умовете си. Защото очакваме, че вселената се върти по начин, който е удобен за нас и после се сърдим. Не казваме всичко на любимите, премълчават се извинения и обиди, а после се тъжи. 

Минах през шока, през отричането, през тъгата и усетих дупката. Но после исках да пусна. Най-вече защото вярвам в пътя на душата и исках нейната душа да си иде с лекота. Наблюдавах реакциите ми, които смесваха с духовна лекота с изкривените човешки изопачавания. На моменти ми се избистряше и ми беше леко, един тих мир вътре в мен, единият ден имах ясното знаене и усещане как тя си отива с лекота, как го знам и това ме изпълва със спокойствие. На което честно казано се учудих и си казвах как може да съм пълна с мир, не е ли нормално да бъда съкрушена с тъга и сълзи нон стоп. 

Свикнали сме да бъдем неукротими в тъгата си, в мъката и болката. Това ни се налага като модел и картинка, от  филми и общество.. Но не е модел. Наложили са се ритуали, които често се правят колкото за пред хората, а дори не се разбират какво самата религия влага в тях. И се замислих как цялото това лицемерие се пренася и дори, когато човек умира… Много пъти съм мислила, как е толкова безполезно да страдаш за някой и да го почиташ когато е починал, пък да не си довършил нещата си с него, докато е бил тук. За мен носенето на черно по никакъв начин не показва и не е доказателство за скръб, аз черното си го нося в дневните дни като любим цвят. Нито мъката пред хората е показна. Истинската тъга е вътре в теб и няма значение и връзка с поведението или цвета дреха, който ще сложиш. Истинското пускане и сбогуване го правим вътре в душите си. Да, не отричам ритуалите, защото те значат много за някои хора. Просто казвам, че само по себе си ритуалът не показва всичко. И не е за всеки. 

Може би това ми донесе лекота, поне в първите дни – че бях изчистила и казала всичко на майка, че бях в мир с нея преди да си тръгне. Вината, че сме пропуснали мигове, винаги може да се намери за какво да се захване, но в един земен живот не можем да бъдем навсякъде, не можем да бъдем с всичките си любими хора наведнъж, все се случва да има жертви, да се лишаваме от нещо в името на друго нещо. Та, ако иска човек да е виновен, все ще намери за какво. 

За пускането на близък починал разбрах, че има значение как изглежда нашият вътрешен свят. Човек често тъжи не за онова, което си отива, а за самият себе си, за евентуалната липса и промяна, която идва за него. Това важи и за пускане на други хора. Самото пускане е разбирането, че нищо не изчезва, то преминава в друг свят и е винаги с нас. Ние сме свързани с преживяванията. 

Мисля си как тъгата по някой няма нищо общо с мъдрото разбиране за цикличността в живота – как ние сме души, които идват тук и напускат, когато времето име дошло. Смъртта не е страшна, не е тъжна, не носи болка на душата която си отива. Но оставя болка в нас земните, които оставаме след това. Темата за разделението на душите ми е много позната. Дори когато идваме тук и знаем много, в един момент го забравяме, за да усвоим нещо ново в този живот. 

Животът ме е научил, че щом има болка, то нещо не е на мястото си. И тази болка често се подхранва от ума. Затова някак по усет избрах да се усамотя, да потъна в медитация и тишина. Не знам дали сте запознати със силата на Алфа вълните. Тялото ни вибрира, умът ни също се намира на различни честоти при различните процеси. Отпускането и медитацията водят до онова състояние, при което умът е свободен от мисли, там няма усещания и страх, ставаме по-възприемчиви към паранормални усещания и можем да усетим много. На мен лично това ми помогна да усетя душата й, да усетя, че тя е готова да си отиде спокойна. Това усещане смалява земната болка до минимум. Вярвам, че се иска ниво на осъзнатост за това. Както и вярвам, че отново ще има моменти, когато пак ще си потъвам в земната ми мъка за нея, което смятам, че е напълно наред, защото не се имам за робот, а за душа със земна мисия. Но самото знаене как тя е добре, ми дава мир. На Алфа ниво се почувствах с нея и се получи пускане. Колкото и странно да звучи. Всяка душа има нужда да си отиде с мир оттук, а тъгата и сълзите на онези, които остават, я задържат тук… успокоението е, че душите отиват в други измерения, които нямат нищо общо със земните ни усещания. Имам и ще имам отново връщане през всичките ни спомени с нея, това е неминуемо и човешко, но благодарността от споделените мигове и живот е огромна, тя е обекчаваща, тя носи усещането, че е тук с мен, в човека, който се съзадох с благодарност към нея. 

Много ми се иска повече хора да не живеят като вечни. Да ценим миговете и хората до нас, да ценим себе си и да избираме мъдро. Да се сещаме, че никой миг не ние гарантиран и да бъдем съзнателно тук.. От едно мое боледуване преди две години, аз живея ясно това. Толкова ясно живея цената на времето и си казвам, че никога не е късно човек да започне наново. Всеки миг, всяка минута или нов ден могат да бъдат първата крачка. Тези дни ясно ми се избистри факата колко излизшни неща съм правила преди години, колко усилия съм влагала за грешни каузи, че е важно да дам опитностите на душата ми, без да мисля за нищо отвън. Така или иначе когато си отидем, нищо няма да има значение. Ще има значение какво сме преживяли и колко ни е повдигнало това като душа.

Следва продължение..

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s