Всяка година покрай рождения ми ден имам навика да метна по една равносметка, обаче тази година ми обърна света, та не смятам да я пропусна. Тази година е някак специална. Година, която ни събуди, която ни разтърси. И все пак, всеки видя различното в нея. Всеки имаше своята собствена промяна.  

Годината на крайностите. На голямото търпение. Годината, която ни раздели на огромни лагери. Която показа страховете и зависимостите ни. Която разобличи онези зависимости, които бяхме маскирали като важни за нас неща, а всъщност се оказаха илюзии. Годината, която ни накара да преподредим пъзела. Дали го наредихме… мисля, че затворихме голяма глава към старите модели, много неща загаснаха. За хубаво или лошо, промяната се случва. И ни засяга всички.

Дали борейки се срещу маските не показвахме скритото си негодувание срещу системата, срещу нещо скрито в нас или просто беше удобно да негодуваш… Дали страхувайки се от болест и смърт не се забрави онази сила, вътре в нас, която има силата да ни пази енергийно. Дали тези тъмни емоции на паника и многото цифри умрели, не се удвояваха в подсъзнанието ни и засилаваха още повече неизвестното… при всеки различно. Но всяка силна емоция носи нотката за нешо скрито.  Не си спомням друга така крайна година.

Година, в която имаше от всичко – много смърт, много взаимопомощ, много разделение, но и много обединение, много разбиване, много промяна, но и много време с близките, много време ни се даде за неща, за които преди все бяхме заети. Много емоции, много усещания, много новини и все разнородни. Година, която ни кара да изберем нашата лична истина. Която ни свари неподготвени. Но всеки голям тест се случва, когато едва го очакваш. 

Едно от нещата, които си припомних е, колко важно е да си гъвкав и да откликваш на промените. Ясно е, че не винаги е лесно, но пък помага да пуснеш онази сигурност, че знаеш как трябва да протече животът, и онази сигурност, че всичко ще е ок, щом действаш. Не винаги действията и усилията гарантират успех. Не винаги бездействието гарантира неслучване. Не знаеш какви невидими пътеки е подготвил за теб животът. Понякога се случват ненаписаните договори. И просто е нужно да имаш вяра в пътя. И да си помагаш като повдигаш усещанията, като откликваш, когато се наслаждаваш, без да се опитваш да задържаш момента. Като повдигаш психиката си, за да са ти чисти усещанията да познаят повика. Пък то твоето няма да те пропусне.  

Знам, че за много хора годината беше нормално, нищо не им се разклати, нищо не им се промени. Но аз не съм от тях.  

Онова, което оцених в началото бе свободата. Времето да си почина, да заредя, да го имам само за себе си. И се започна. Цялата година беше урок по гъвкавост, в който изумявах себе си на моменти, как преглъщах очаквания и следвах онова, което ми носеше мир на душата. Защото разбитото ежедневие ми обърна личните усещания на 360 градуса. Имаше еуфория заради прекалено многото свободно време, което така и не успях да запълня, както планирах. Защото предпочетох да следвам нуждите си на момента. И реших да го правя. Гасях цялата гама емоции заради несигурното бъдеще, с големи разходки, тихо време, с всяко нещо, което ми носеше баланс. И се получи една прекрасна година. Въпреки всичко. Това ми напоняше как изход винаги има! Как ние сме онези, които рисуваме света отвътре ни. Може навън да е мрак, може да е неясно, но онова усещане вътре ни, ни води, дава ни светлина. Тя е там – светлината. Видях хиляди примери как всеки един човек е способен на добро. Дали ще е чрез помощ, дали чрез отношения към другите, но всеки от нас е способен.  

Годината на големите противоположности. Наблюдавах огромните конфликти, страх. Лагерите на смелите, които сочеха пръст срещу онези, които боляха и се страхуваха. Първите смелчаци явно бяха забравили, че вероятно имат свои страхове в друга област. Дали тази смелост даваше удовлетворение да сочиш с пръст? И знаете ли, тази тенденция с лагерите я имаше при всяка националност, която наблюдвах лично. Човешко е да ни е страх, човешко е да имаме различни съдби. В мигове избирах да съм съпричастна и тиха. Като че ли имаше толкова много викове и сочещи пръсти, че предпочетох да пусна онзи мълчалив наблюдател. От егоизъм. Здравословен. Да запазя моя мир, вместо да се боря с чужди усещания. Така го усещам аз здравословното. Защото в един миг не са чужди, нищо човешко не ние чуждо. Ако някой вчера там се сгъваше от страх и депресия, знам че и на мен може да се случи.Удобно е зад екрана да пускаш мнения, да съдиш прибързано нечий живот. Но мирът в нас идва, когато направим и мир с другите. И обратното. Търсим мир, а не го създаваме. Искаме добро отношение към нас, а не го даваме. Или даваме, когато е удобно. И идва миг, в който срещаш непознат и ти подава ръка и стоиш гузен, и малък от собствената си гордост и напъчени гърди… такива случаи събуждат. Видях го като пример тази година. С две думи – богат човек се правеше на всесилен и се отделяше гордо от масата, докато малко след това не му се наложи същата тази маса да го спаси.

Смирението беше на ред тая година. Не знам в кой колко се е посяло, но мир носи.   Годината ни показа как страховете ги има, и могат да се покажат от неизвестното. Но ни показа и колко сме свързани, как има още хора като нас. Показа ни колко човешко е да усещаме публично! Да не крием сълзите си, да се радваме с другите, за другите, и това бяха непознатите от различни точки на земята. Преживяхме неща заедно. Това „заедно: обърна усещанията. Показа ни как всички сме кюпа, независимо колко се мислиш за недосегаем.Тези мигове ме пълнеха с емпатия. Не ме интересуваше кой за какво го е страх, дали е глупаво, дали съвпада с моите страхове. Защото нямаше значение!

Човек съм, който ще застане зад правото на всеки човек да усеща. Каквото си иска. Така сложихме маските. Други пък свалиха маските. Дали маските не са просто параван, зад който всеки, ама всеки крие своите страхове. Толкова ли неприемането на чуждите страхове и мнение, беше способно да събуди гняв в околните, да събуди недоумение и сочен с пръст. Толкова ли силно забравихме, че идваме от едно място и пак там ще идем?!  Имаше го онзи светъл лъч на подкрепа. На обединение. На свързване на непознати, свързване с добрина. Колко хора даряваха нужното за друго. Колко други помагаха с емпатия и разбиране.

Колко танци и песни се изпяха от балконите, колко грандиозно ни се напомни, че човешкият дух е силен. Колко силни моменти изгледах, в които близките измисляха нови начини, дори и от разстояние да покажат любов на близките си. Колко деца се родиха в тези времена. Колко силно светлината се обедини под формата на търсещи хора, на четящи, на съмняващи се, на хора, които са поели собствената си съдба и търсят отговорите сами, а не следват каквото им кажат отгоре. Годината ни показа кой мисли за нас…Годината, която ни научи да отсяваме. Да отсяваме вещи, да отсяваме ценното, да погледнем с нов поглед към материалното, което замлъкна. Отсяхме чувствата, нашите и на околните. Годината, която ни сложи на пауза. И събуди страхове за оцеляване, физическо и финансово. Събуди креативното, отвори нови светове за прехрана. Даде ни да разберем, че когато човек работи само за пари му е все тая какво ще върши, но когато влага душата си може да открие нови и нови варианти, за да изрази онова, което носи в себе си. Толкова много хора започнаха нещо свое! Което е прекрасно.

Годината ни извади от ритъма работа- да ям и умра. Напомни ни, че разменяме времето си за пари, които купуват вещи, които нямат никаква стойност, ако не сме щастливи. Поне събитията дадоха условия за размисъл – кое е важно за нас, каква е моята вътрешна истина, кое е важно тук и сега..  Тази година ни даде много. Показа ни силата на връзката между нас. Показа ни как да се държим с емпатия към другите. Показа ни връзката причина – следствие и как покрай сухото гори и мокрото. Толкова много сме свързани. Живеем във времената на технологиите, на социалните мрежи. Живеем толкова обмяна, която понякога не е видна. Дори и тук в мрежата ни научи да ценим времето и подбираме средата си.Беше година на куража. На куража да ти се преподреди нормалното. Да се спре на пауза.

Година да се огледаш кой е покрай теб. Тази година ни показа образът на хората, както в нормалното не се вижда. Мисля, че различията ни помогнаха да отсеем кой е истински до нас, как околните възприемат различията и как ние ги приемаме. Беше момент да се огледаме. Всичките тези крайности и емоции, избиваха различно от всеки. Някой засили съденето, друг се научи да мълчи пред чуждата болка. Вярвам, че всички ни беляза тази година. Дори и без видими промени за всеки, то самото наблюдаване на случващото се, предполагам е създало поле за размисъл. Само знам, че годината даде начало на огромните промени. Събуди ни за истинското тъмно и силното светло. Създаде лагерите на страх и кураж. Куражът не е липса на страх, а действие въпреки него. Нужен ни е кураж в новата година.

Нужно ни е да събудим сърцата и да видим светлото в другите. Нужно е да усетим връзката помежду ни. Казвам нужно, защото народ и група не могат да бъдат местени като марионетки, ако са свързани и се подкрепят. Страховете ни ги будят онези, които искат да се страхуваме. Които управляват чрез страхлива маса.Нужно е да събудим онази доброта, която да помогне на ближния, а не да го съди. Не сме идеални. Има всякакви хора. Има умни, има и глупави. Всеки идва с потенциал. Нужно е да смалим егото и да не се имаме за нещо повече от някой. Годината ни показа как за много неща сме равни. Пред смъртта сме равни. Пред законите сме равни. Почти.. Ако за нещо се чудим днес, то може утре и нас да навести.  

Човек може да премине през много промени, но да не научи нищо от тях. Може да премине през много опитности, но да не придобие никакви качества от тях. Времето не е толкова решаващо. Решаващи са изборите ни. Всеки един ден. Решаващо е дали ще позволиш на страхът в теб да те остави заступорен и в застой или ще прекрачиш зоната на непознатото, въпреки че имаш несигурност. Решаващо е доколко можеш да се отдадеш на мечтите си и да мечтаеш на едро, да действаш все едно си вярваш тотално и да опитваш, въпреки възможностите да паднеш. Решаващо е дали ще бъдеш участник в живота или ще плаваш с „каквото дойде“. Всичко е избор. Животът така или иначе ще си мине. През тези години разбрах, че куражът е незаменимо качество. Това е да гледаш в окото на бурята, да си пълен със страх, но да не спираш да се движиш. Това е да не виждаш в мъглата, но да вярваш на гласа в себе си. Залагам на онази вътрешна сила, която те вдига всеки път, когато паднеш.

Ако вникнем в живота съзнателно, можем и да попием съществени неща. Ако сме участващи в момента, животът ще ни „даде“ още възможности за участие. И всеки път нивото се повдига. И знаете ли, каквото и да го застигне човек, ако има кураж и чистота в себе си, нищо не може да го сломи по пътя. Светлината винаги избива.Разбрахме колко сме малки, колко сме силни и колко умело може да градим с енергиите в нас. Да, с енергиите, с мислите си. Цялата година ми опира до една дума – избор.

В началото ми изпъкваше смирението като описание за годината. Но изборът е в основата на всичко. Избор дали ще си затвориш очите, избор дали ще мислиш или ще избереш да се пускаш по течението, избор дали да бъдеш смирен и слят с вселенските послания или да се бориш робската срещу собствените си очаквания. Защото много пъти тази години не можехме да направим много, можехме обаче да избираме как да реагираме на онова, което ни се отнема, което ни се налага и което ни се втълпява. Това е приложимо за всичко – изборите които правим са основното нещо, което определя качеството на живота ни и ако искаме да се чувстваме добре, можем да започнем да се учим да реагираме и избираме мъдро. Не всеки развят байряк носи мир и ще обърне света с нашето мнение. Но добрината, емпатията, взаимното, обръщат светове. Оставят следи. Повече от всякога ще осъзнаваме колко сме свързани с новата епоха. Пак ще има лагери, пак ще има разделени, не очаквам чудеса и розови облаци. Но всичко започва от нас, защото ние сме мнозинството. 

Дали след всичко това ще открием колко свързани сме един с друг? Дали ще се променят ценностите ни? Дали свободата няма да придобие съвсем различен образ? Дали страховете, съмненията в себе си и целите ни ще вземат завой? Ще започнем ли да мечтаем смело на глас, когато падне стената и можем да пътуваме? За мен си знам, че в тази насока ми избива промяната. А всичко едва сега започва. Не бързам с отговорите. Само знам, че всеки нов ден е дар. Да дишаш е дар.Вируси е имало и пак ще има. Той е външно обстоятелство. Въпросът е, когато ни разбута как действаме и какво откриваме. Ще се сетим ли, че ни разбутва Заедно или всеки ще продължи да дърпа чергата към себе си? Ще се усетим ли, че когато съседът гори, може да дойде и към нас? Че сме способни на съчувствие и смирение.. или всеки ще се спасява поединично..  

И сега, стоя на прага на новата година с пълната яснота, че когато обърнем календара всичко ще продължи да съществува както е днес. Но имам огромната вяра и надежда, че нещата ще се променят в името на цялото. Не лесно, но ще се променят. И всеки от нас, като основна фигура има силата да промени първо своя малък личен свят, който ще се свърже и смеси с другите подобни и цветни светове, за да изградим нещо красиво. Изпращам старата година с капка мъка заради загубата ми, с капка огромно обещание да сътворя по-светла нова година, със смирение и огромна благодарност за всеки миг тази година, който ми помогна да чуя душата ми, защото това донесе много мир в мен.  

Автор: Видислава