Напоследък покрай разни теми и обсъждания с приятели, ми изпъкна едно – страховете ни. Какво огромно място заемат, колко ни спъват и колко сме зависими. Страховете, които всички имаме в някаква степен и засилени в различни области. И за каквато и област в живота ни да става въпрос – било то близка връзка или работа, или прости отношения, всичко опира до едно – за свързването помежду ни. Онова жадуване свързване с околните и нас самите. Във времена, в които все повече търсим онова доближаване до себе си, онова опознаване и развитие, се оказва, че страховете са най-голямото нещо, което ни спира да се живеем пълноценно. Да се доближим до своята истина, да я живеем, да разгърнем всичко онова, което носим и за което сме тук.

Спират ни да живеем потенциала си, мечтите си, спират ни да живеем блясъка си, спират ни да се сближим, сковават ни при мисълта как губим близък, страхуваме се от неизвестното, от това, че все някак е нужно да пуснем контрола, страхуваме от това да се покажем голи и автентични, страх ни е да започнем преди да сме готови. А израстването се случва чрез опита, не само чрез теорията, която попиваме. Страховете са незнанието и бариерите, които сами си слагаме.

За да сме истински щастливи е нужно да бъдем себе си. Да се усещаме на мястото си, приети, добре с онова, което носим, с това какви сме, без ограничения. И понякога голямата бариера идва отвътре. С цялото ни незнание, предпазливост, неумение да се говори, незнание защо усещаме нещо, а и самото оголване. Да застанеш гол по емоции, по чувства, да съвпаднат и действията ти с това е страшно. Говорим за маските, които така несъзнателно слагаме дори. И всяка маска, която ни пази има цена. Всяка маска уж те пази, да не изпиташ нещо отново, да не си отхвърлен, неприет, да не се покажеш и да не си одобрен. Защото около нас е пълно с клишета как е нужно да бъдат нещата, хората, живота. Изградили са ни идеали за перфектен човек, за перфектно тяло, идеали за смелите хора, които са възхвалявани, идеали за страшната смърт, разни теми табу, които ни спират да опознаваме истинското в живота. Ние си налагаме образи, които си мислим, че сме. Не допускаме да правим това или онова от ограниченост. Не посмяваме да бъдем щастливи, защото страховете са някъде там. Да ни напомнят какво си мислим.

И всичко това има цена. Цената на загубен момент, на пропуснато щастие, на собственото ти неудовлетворение, защото те спъва да действаш. Спира те да бъдеш себе си. Накачили сме толкова очаквания към самите себе си, научили са ни на толкова модели от детството, които се стараем да живеем като възрастни, да продължиш нечие дело или да бъдеш такъв, какъвто самият ти очакваш да бъдеш. Или какъвто си мислиш, че си. Иска се смелост и пускане, за да махнеш всички етикети, с които се идентифицираш, всички табели, които ти потвърждават кой си. Защото има толкова много в нас, което не сме опознали и не може да бъде опознато, ако стоим в рамката на страха. Сами слагаме бариерите и ограниченията и дори понякога се изтощаваме да ги изпълним, дори да се разминават с истинското в нас. Илюзиите на ума, на недобрата връзка с реалността, с недостатъчното познаване на себе си и липсващо самочувствие. Учили са ни да бъдем смели, да не плачем, сочело се е с пръст едва ли не, когато страдаш или когато някой е в труден момент, сякаш заслугата е винаги негова. И така градим. Нови стени. Че няма да сме приети, ако се покажем малки и голи, страдащи, слаби понякога. Страх от показване, от опознаване, от живеене на потенциала ни, за да не сбъркаме някъде.

Иска се голяма доза кураж да застанеш и да признаеш – че искаш помощ, че се чувстваш самотен или неразбран, дори да признаеш какво е истински в теб. Да покажеш, че не умееш нещо, да си позволиш да направиш първите си стъпки в нещо, да си позволиш да учиш, да разбиеш силния си имидж, който имаш, да практикуваш греките си с лекота, да си позволяваш, да не се ограничаваш в ума… И всички жадуваме за това истинско свързване, което е възможно да се случи, само когато се свързваме автентично, чрез сърцата ни, чрез нашия вътрешен център, който е така важен.

Да си смел не е даденост понякога. А действието ти въпреки всичко, въпреки всичките страхове, които те разкъсват, защото не знаеш, защото умът ти измисля илюзиите и те сковава. А парадоксът е, че само да понечим да прекрачим тази стена на страха, се случват чудеса. Случва се голямото отпускане. Смелостта е дори знанието, че не знаеш как, че не можеш, че не си готов, че губиш контрол над ситуацията, че може да заболи или да се изложиш, да се провалиш, но да действаш, въпреки всичко. Сами си слагаме убежденията – аз не съм достатъчно добър, достатъчно слаб, достатъчно умен, красив, нямам достатъчно знания, не съм човека, който търсят за тази позиция, всичко това ни спира. За да се случи тази желана връзка с околните е нужно да бъдем открити и да живеем онова, което вече носим в нас.

Когато се отворим попадаме в зона, в която може да открием ценни неща в нас. Това е зоната на всяка креативност, на чистите преживявания, на онази честота. Да си уязвим е съвместимо с това да имаш кураж и да действаш. Нужно е да свалим всички определения, които вписват хората като слаби и силни, и добри или лоши, и да живеем усещанията си, да не позволим на страховете да ни спъват. Всички носим някакви страхове, които на моменти разкъсват и те завъртат безмислостно, но твой избор е дали да действаш въпреки тях. Така растем, така ще опитаме всичко, така ще си вземем нашето, което чака зад ъгъла, но ние не смеем да пристъпим към него.

Да се запитаме кое е онова, което ме естрах да покажа от себе си на другите?

Кое е онова, което искам да опитам, но ме е страх дали ще успея?

Кое е онова, което бих направил тук и сега, ако знаех, че няма да бъда отхвърлен?

Какво бих казал и на кого, защото имам нужда сега?

С какви дрехи бих се облякъл, ако страховете и представите ми не ме спираха?

Как се чувствам, а не мога да го кажа, защото ме е страх да не остана неразбран?

Страх ли ме е какво ще се случи с децата ми?

Страх ли ме е, че не съм достатъчно добър?

Има хиляди въпроси, които да ни покажат как страховете в нас саботират нашите действия и се лишавамеот нови възможности.

Автор: Видислава