Иска ми се всеки четящ да си даде няколко минути размисъл и да вникне в написаното. Живеем във времена, в които всичко е толкова развито, забързано. Има все по-големи удобства, все повече техника и средства за забавление. Свикнали сме да се грижим за материалното ни оцеляване, вещите се множат, а удоволствията стават все по-примитивни, а ние – все по-забързани и заети. И когато се случи трагедия с нас или около нас, забавяме темпото и се замисляме кое е истински важно за нас. Само нещо, което размества ежедневието ни и ни шокира, ни поспира за миг. И дори не е нужно да се стига до превратен момент. Има си моменти, когато човек усеща невероятната нужда да пренареди всичко. Защото животът е по-сладък, когато го играеш като пъзел. Ако нещо не ти се е случило и те обръща в друга посока, то явно има защо. Опитвай. Това са онези сладки завои в живота, които след време си желаеш да са ти се случили по-скоро.

Винаги съм се възхищавала на силния дух на хора, попаднали в трудни ситуации, хора с физически увреждания, които успяват със силен дух да преодолеят всичко и да се надигнат по-силни и по-мъдри. Сигурно сте чели и слушали за хора, които намирайки се с някаква тежка болест пускат своята история и призив към света. Нещо подобно се случи с мен преди години. Нещо, което преобърна повечето ми виждания и вярвания, и изобщо начинът, по който се отнасям с всичко около мен. Мога да кажа, че винаги съм ценила живота и възможностите. Но идва момент, когато го оценяваш още повече и изобщо само някои състояния могат да ни разтресат до основи и да преобърнат всичко с нас. И по-скоро те насочват към твоята истинска мисия тук. Към своето следващо стъпало в живота. Случва се с много хора – да имат кариера, всичко, което уж са желали, но в мига да усетят големия обрат да искат да опитат друго. Защото вече са други. И това е чудесно. Защото не на всеки му се дава капацитета да опитва и да сменя в този живот.

Имаме планове. Градим кариера. Живеем като вечни. Оплакваме се от блъсканицата в автобуса, от високите цени, от плановете ни, които не са случили, от соленото ядене, от тялото си, което не харесваме, обвиняваме се, че сме закъснели, бързаме като роботи за работа. А можем просто да изградим света, в който искаме да живеем. Ние сме прекрасните творци на нашия живот. Имаме възможността да пресъздаваме всеки един ден. Вкусът на всеки един ден зависи от теб? Всяка крачка, всеки избор на мисъл, всеки избор на човек, с който да общуваш. Това осъзнаваш ли го?

Единственото, което можеш да контролираш е как да реагираш във всяка минута, но не знаеш колко всяка минута ще продължи за теб. Можеш да мечтаеш, но без да очакваш всичко да се получи. Можеш да влагаш усилия и да градиш планове, но да си отворен за всичко, което идва за теб. Да спреш да живееш в ситуации, които те ограбват и да запълниш времето си само с онова, което те прави истински щастлив.

Когато си на ръба на живота, когато здравето ти се разклаща, разбираш как повечето земни дертове нямат никакво значение и напразно си вливал енергия там. Неописумо е усещането, че си малка прашинка в пространството и че си безпомощен пред онова, което съдбата е подготвила за теб. Това, което изпитах беше като блъскане срещу силна вълна. Събарят се плановете ти, излизаш от нормалното ежедневие, налага се да се слееш със случващото се и да го приемаш. Не е лесно да приемеш, че точно на теб се случва. На земно ниво нещата са неясни, но на духовно ниво всичко си върви по план и душата си следва своето развитие. Не е нужно да се стига дотам, че да оцениш земното. Но всяко събитие има един много дълбок замисъл, та добре дошло е всяко разбуждане.

Когато живеем забързано, рядко мислим съзнателно и редовно, че всичко е възможно. И дори да го мислиш, никога не знаеш как ще се чувстваш, докато не го изпиташ. Затова след всичко, което се случи и ми показа как никога не знаеш кога ще е последният ти миг тук, реших тотално да обърна посоката. То някак леко се случва. И смятам, че някои случки стават точно заради това – да ни забавят и да наложат да се замислим коя е посоката ни. И израстването се случва задължително. И с всеки се случва в онази област, в която е слабата му страна. Там растем. Когато е застрашено най-милото за нас. Тогава премисляш ценностите си в живота, премисляш как искаш да бъде ежедневието ти, дали те запълва това, което имаш в този момент. И пренареждаш.

Обещанието, което си дадох тогава е да живея всеки ден като за последно. Не е лесно да си го представиш. Но можеш съзнателно да си го наложиш. Да се запиташ какво те прави щастлив, струва ли си работата, която вършиш, носят ли ти пълнота и щастие нещата, с които се занимаваш, заобиколен ли си с точните хора. Извадих забравени желания от шкафа и ги записах на лист. Всяко нещо, което ме изпълваше с пълнота и ме правеше да се усмихвам докато го записвам, беше онова, което е стояло дълго забравено поради някаква причина. Съвсем различно е усещането, когато наистина си бил „на ръба“. После ти става навик и се повтарят периодично тези моменти. Когато не е нужно да ти се случва нещо да ти промени посоката, а я променяш сам. Сам проверяваш как е реалността ти в този момент. И това е най-здравословното поведение. Да не живееш като робот, а да се запитваш периодично докъде си стигнал в усещания и мечти.

Някои промени са пълни със страх. От неизвестното. Свикнали сме да ни е познато. Но никоя позната територия не е способна да ни задържи вниманието и енергията, ако не ни запълва вече. И идва онзи повратен момент, когато приемаш риска от непознатото с такава решителност, че се убива всяка следа от страх. Идеята е, че понякога ни е удобно да ни е неудобно в познатото, вместо да поемем шанса да ни е неудобно в полето пълно с възможности и да поемем в непознатото. Там е потенциалът – да оставим онова, което е свършило, за да посрещнем онова, което идва, за да бъде. Ако с в момент на промяна, не се колебайте, действайте смело. Животът е твърде кратък, за да се живее с половин сърце. Помнете, че си дължите щастие и нищо няма да се върне, затова използвайте всяка възможност, която може да ви направи щастливи.

Сега вече правя промените без колебание. Подминавам хората, които не са на моята вълна. Не се занимавам с безсмислени спорове. Срещам се само с хора, които ме повдигат. Пренаредих листата с нещата, които имат предимство за мен. Започнах да опитвам нови неща. Съвсем неприсъщи за мен. Листата се допълва с всяка нова идея. Смея се повече. Разхождам се безцелно, когато ми се прави. Обичам открито. Казвам на близките ми колко много значат за мен и изобщо на всеки човек, който ме е докоснал. Времето лети и всяка минута променя нещата. В един момент се замислих какво искам да оставя след мен. Да съм живяла пълноценно, да съм запълвала душата си с глътки наслада и въздух всеки ден. Да съм доволна от себе си. Живее ми се в свят, пълен с любов и открити хора. Направих си го. Вълната следва нашата настройка и ни го праща. И най-важното е, че осъзнах колко много обичам да се свързвам с хората и да променям дори малко нечий момент с думите си. 

Както скоро написах – Много крещящ е тихият момент, когато теглиш дебела черта на всичко, случило се до момента. Сякаш дърпаш с трудност дулото на спусъка и зачеркваш всичко преживяно. Зачеркваш го от битието ти сега. От мислите си. Сякаш искаш да изтъркаш всички отпечатъци от кожата си. Да изтриеш всички усещания, които ти напомнят къде си бил. Неусетно, но ти вече не си онзи човек. Ти го носиш в себе си. Но никое минало не е толкова силно и значимо колкото настоящия момент. Клише. Но факт. Някъде из времето остава всичко. Носим го в съзнанието си. Но не го живеем сега. И втренчени назад, забравяме да дишаме сега. Опитваме се да дишаме с онова минало усещане. А дъх няма. Задушава ни. Замръзваме в мига. И се опитваме да се вкопчим в миналото. А него го няма. Няма го онзи човек, който сме били тогава. Спомените са сладки. Топлят. Убиват. Крепят. Но дърпат назад. Те са онова нещо, което ни напомня, че сме били. И имали. И опитвали. И преживели. И всяко сега ще е някой нов спомен. Идва момент да дръпнеш една дебела, висока стена.

А най-доброто тепърва предстои. Забавете темпото. Запитайте се „Ако животът ми беше книга и аз бях авторът, как щеше да се развива денят?“ Не животът ви, а денят. Най-сигурното, което имаме – настоящият миг. 

Видислава