Да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживяванията

на

Да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживявания!“ Много любима мисъл. Много любими усещания и моменти да се довериш на това в теб, да вземеш нужното. Да се усетиш нещо повече от някакъв си човечец, живеещ на земята.

За себе си се замислих, че знам кои преживявания ми помагат да разпусна, да рефлектирам, да потъна извън даден момент. Това са онези занимания, в които съм отнела силата на ума и съм по чисто присъствие. Ти си там и го усещаш с цялата си същност. Много по-силно присъстващ в момента, отколкото, когато умът работи на сто. Това са онези занимания, в които си потъващ, които усещаш цялата наслада да си жив, не ти трябват думи там. Не бързаш да запълваш тишината с разговори. Не е нужно. Защото наистина си има моменти на затишие, които просто си изискват да потънем навътре. Да се отдалечим от света. Да се потопим в мисли. И най-вече в усещания. Замислих се как да чуеш душата си е непонятно усещане за мнозина. И колко е съзнателно влизането в такъв момент. Трудно е, ако си човек, който обича да разнищва и да мисли прекалено много. Дори да е философски. Малки сме с ум, за да срещнем онзи глас на душата. За него не е нужно мислене, а свързване с вътрешния ни център, усещането ни, с невидимото в нас. По-лесно е да се научиш с кои преживявания можеш да лекуваш душата си, с кои зареждаш и те отпускат. Обратното е трудно понякога – да се отпуснеш в процеса, без да инициираш, без да искаш ти да го случваш, без да изпитваш нужда да решаваш на момента.

Колко са моментите, в които се отпускаме така истински да потънем. Това желание за контрол над живота. Желанието да направим нещо, да решим проблем или ситуацията, онова сприхаво усещане, че трябва да направим нещо. Когато потънали в някаква нова объркана ситуация, сме в лабиринта от емоции и смятаме, че трябва да вършим нещо. Не можем да се отпуснем във вихрушката от усещания, там е страшно, объркват те. И си мислиш за решение, за да премахнеш тази ситуация. А всъщност решението е да останеш там. Да изживееш тези усещания. Просто да приседнеш с тях и да ги разгледаш. Като посетител да им обърнеш внимание. Това е нещо в нас, което се е появило. Обаче защо ли ни се иска да е безоблачно винаги. Вместо да махаме облаците, защо не се научим да ги чуваме. Всяко нещо идва в нас с цел. А понякога моментът не се нуждае решение. Или поне не от такива, които ние сме свикнали да даваме. Решението не е действие, а бездействие. Отпускане. Позволение да се случва моментът. Защото той се случва и без позволение.

Това причинява страданията – когато се противопоставяш на нещо, което предизвиква вихрушка от емоции в теб, обръща ти света, изненадва те и ти търсиш решение. Не сме се научили да слагаме пауза за малко. Да не бързаме да решаваме, а да изживеем момента на пауза. Да се отпуснеш в него. Да чакаш да ти се избистрят емоциите, които те плашат. Които те карат да прекъсваш и да бягаш, защото те е страх. А то е там, просто за да те научи. Тези усещания са наши. В началото се иска усилие, за да се потапяш в такива моменти. Да се спираш съзнателно от всякакви бързи действия и мисли. Да се потопиш в усещания. Пусни музика, предизвикай се с нещо красиво, гледай залеза, слушай морето, спри да мислиш. Бъди там, живеещ всяка секунда, но отпуснат по течението на усещанията. Понякога болката в нас си отива тихо точно в такива моменти.

За да ни излекува душата от преживяното е нужно да се отпуснем. Най-страшното понякога – да не действаш, да не търсиш решения, а просто да изчакаш. Да дадеш пространството да се случат нещата. Да не напираш на момента. Да не обсъждаш и оплиташ ситуациите. Не е нужно да се случва всичко веднага. Иска се време да узрее, да се разсее във време и пространство. В неговото си случване. Което няма никакво измерение като нашето. Нещата си работят, но ние не ги виждаме. Ум, който е свикнал да действа и решава, няма да се отпусне. Така вземаме грешните решения. Когато не умеем да чуем душата. Понякога се нуждаем от време, за да се наредят усещанията в нас. За да разгърне и във физическия свят.

Когато се чувстваш раздвоен е точно това – душата ти иска едно, но ти си мислиш, че искаш друго. Ако не можем да разтълкуваме желанията ни, истинските, ще ги покриваме с другите желания, които умът е измислил. Животът не е формула. Той е една необятност, в която трябва да се научиш да пускаш контрола. Онова желание, които фалшиво ти казва, как е нужно да действаш. Понякога има едни огромни кръстопъти в живота, едни ситуации, в които не знаеш накъде. И тогава човек се „предава“ и се учи да вярва на случващото се. На процеса, на естественото случване. Да отпусне онова човешкото, което е толкова ограничено.

Понякога да притихнеш е страшно. Раздиращо е. Защото чуваш истини. Които незнайно защо си отбягвал. Ние толкова добре усещаме истината, кое е за нас и кое не, но сме и толкова наързани със защитни механизми, маски, бързи реакции, социален образ… че сме като пъзел, на който е нужно време да намери липсващата частица. Точната за момента. И понякога ти писва да се напъваш за решения, изморен си от толкова варианти в търсене на идеалния, че просто пускаш нещата. Това е, когато се отпуснеш в тишина. И оставиш душата ти да те излекува, защото знае как. Имаме вътрешната мъдрост, лековите тишина, която ни обгръща. Само е нужно да го позволим. Да играем като отбор с душата си, а не като отделни части.

Истинската наслада е да се отпуснеш в живота. Да не се опитваш да търсиш формули, дори има моменти, в които е красиво да премахнеш всичко, каквото знаеш досега. Защото това е истинската наслада. Когато откриваш. 🙂 Когато създаваш. Когато притихнеш като дете, което чака нещо ново и магично. И да вярваш. Винаги да вярваш, че твоята душа знае накъде й е пътят. Понякога ще е нелогично. Супер нелогично. Но това му е мистерията на живота – той не е по книга. Той не се ограничава в твоите представи. Той не се спира дори пред нашите разкривени вярвания, искания, копнежи. Защо да търсиш и желаеш, след като вече си го избрал? И просто е нужно да си повярваш. На себе си. На душата ти, на мълчанието, което говори. На чувствата, които ти подсказват. На всяко „да“, което разпалва сърцето ти. Което те усмихва на секундата. Това е знакът. Опитайте го.

Видислава

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s