времето, което показа какво имаме

на

Не знам колко пъти се връщам към изтърканото вече клише, че всичко, което имаме е сега. И то не, за да го повтарям на другите, ами си го казвам наум към мен си. Да си напомням колко е вярно. В моментите, когато за миг се превъртат минали събития пред очите ми като лента от филм. Тогава осъзнавам за сетен път колко бързо лети времето и как остава за нас си само онова, което сме опитали, което сме вложили в мига. Не онова, което е могло да бъде. Не онова, което сме искали. А само онова, което сме посмяли да изживеем. Всичко, което ни е приближило, но не сме опитали, остава някъде в бездната. Тогава ти се и превъртат всички неловки ситуации, които си имал и се сещаш защо си пропуснал някои неща. Сещаш се за онова, което те е спряло. И виждаш колко незначително, малко, безсмислено е било то да те спре. Често виждаш колко глупаво е било дори да пропуснеш миговете.

И тези осъзнавания често побутват към решението да опитваш, да не те е страх, да не го мислиш много, защото след време, каквото и да стане няма да има значение. Ще има значение колко си си позволил да гребеш с пълни шепи от живота, а не да се обърнеш назад и в спомените си да имаш само неща, които си могъл да опиташ, но си се спрял. И го виждаш сега, когато е отминало. Тогава може да е било огромно в очите и представите ни. Тогава може да е приличало на една страховита фъртуна, пълна с обърканост, нерешителност, страх, очаквания, изисквания.. Прекалено много се впрягаме понякога да живеем перфектно. Прекалено много се впрягаме да не сгрешим, дълго се чудим дали е нашето или не, докато миговете си вървят без връщане назад. Времето не е на пауза да ни чака. Някои шансове идват само веднъж. И края на дните ти, в края на деня, кой е онзи, който съжалява, за онези неща, които мнооого е искал, обаче нещо го е спряло? Ние.

Понякога се чудя защо хората сме така упорити понякога – знаем истини, знаем как работят повечето неща в живота, много се чете, много се казва напоследък, много хора търсят и четат, и разбират. А все още седим в някаква мудна дупка понякога, че забравяме важни истини. Малки, а най-важните. Кой от нас, освен, ако не е тежко болен, си напомня редовно всеки ден, че има само този миг за даденост? Едва ли го правим постоянно. Едва ли се сещаме да ставаме всяка сутрин с усмивка и си потвърждаваме позитивни упражнения, гледайки се в огледалото. Сигурно половината от нас стават със скован врат от неправилно спане или бързат да не закъснеят за работа. Пак такива неща, които само от нас зависят. Ще кажеш, трябва да се работи и оцелява. А къде отива изборът, къде отива стремежът да си щастлив и да правиш нещо, което истински обичаш? Нещо, което го има в теб и е тук, за да излезе към света точно от теб. И пак се връщаме към бързите сутрини. Кой ли има достатъчно време сутрин да се събуди и да има нужното дълго време за себе си? Знам ли, все въпроси без отговор. Всеки за себе си знае.

Мисля, че годината ни натовари, покрай всичките тези размирици, неприятни събития, обърканост, не само спрели пътувания, ами и обърканост в нашия малък кръг от хора. Годината, че и втора започва вече, ни сложи една добра основа за пауза, да помислим, да разгледаме света и да го видим как се руши и коя е всъщност истинската здрава основа. Защото всеки си мислеше, че основата е като имаш работа и пътуваш примерно, а когато тези неща бяха сложени на пауза, се видя колко други неща имат значение и те са най-вече свързани със самите нас, с това как приемаме промените, с това кои са нашите възгледи в живота, как живеем и дали оценяваме правилните неща и хора. Дали ценим и себе си, дали умеем да се грижим както за психиката си, така и за здравето си.

Разбрахме и колко е важно да не се премълчава, а да се говори собствената истина, да се изговарят на глас нуждите ни. Заседналите емоции предизвикват болести и всеки човек, който чете повечко, знае това. Не откриваме топлата вода. И няма и капка егоизъм в това. Няма капка лошо в това да се обичаш и да се пазиш, да живееш просто твоето. Защо ли толкова хора още приемат това да говориш нуждите си, за лошо нещо? Приемат умението да застанеш зад думите и чувствата си за арогантност? Не го разбирам. Защо е лошо да бъдеш себе си? Защото си научен да мълчиш, да направиш компромис, че можеш и без това, айде, няма да ти стане нещо, ако си премълчиш. И така се трупа. Трупат се болести, трупат се нерешени травми, трупат се неизказани желания. Покриваме се с пластове его и се утешаваме, че така се живее. Елементарни човешки неща се затулват. Защото някой си е решил, че това е лошо. А живее ли този някой вместо теб? Стъпва ли в обувките ти той? Храни ли децата ти той? Или плаче вместо теб? Докога ще се смята общественото мнение за база за лично щастие? И то е общественото мнение, защото много хора подкрепят другите да изявяват себе си.

Мисля си, че ни се напомни, че сме свързани, независимо дали ни харесва или не. Напомни ни се колко е важно всеки да умее да се съхранява, да се пази психически, както и да гради една опора вътре в себе си, защото някои промени стават отвън, но само вътрешно ги отработваме и живеем.

Тази огромна пауза за много хубаво ни разруши удобните светове, защото да си признаем бяха пълни и с много илюзии. Дори само това да наблюдаваш околните как реагират, как се делят или си помагат, създава впечатления у нас. От всеки един от нас вече зависи колко доброта и поука ще попие или колко ще ръси съвети навсякъде. От всеки един от нас зависи как този свят продължава. Защото нашите светове правят голямото цяло.

Разбрахте ли защо сте тук? На тая Земя.

Тук сме, за да изживеем онзи пакет, който всеки един от нас носи в себе си.

Тук сме, за да се опознаем и да открием кой е онзи потенциал, който ни прави различни и кое е онова, с което ще подобрим света.

Тук сме, за да живеем нашето. Което включва да не се сравняваме с околните.

Тук сме да не очакваме околните да са като нас. Защото всеки е различен.

Гледайте го като едно училище. Всеки има различен учебник. И носи само своята истина, само своя път, който е различен от околните. Другите може да ти помогнат да се научиш да четеш или да ти дадат молив, обаче няма да изминат пътя вместо теб, нито пък ще усещат същото като теб. И основното, което пише в този учебник е, не си тук да се обясняваш и оправдаваш защо твоята истина, твоя характер и действия за различни от тези на околните. Тук си, за да живееш своите нужди. И тези времена ни напомнят, че животът не ти е гарантиран по документ. И е нужно да използваш всяка минута. Вече личен избор как ще е това. На мен лично много ми се иска всеки да живее своето, Но без да наранява околните, без да лъже умишлено. Знам, че всеки е отговорен за реакциите си, за това на кое вярва и с какви хора се забърква, но светът ще е много красиво място, ако всеки е честен с околните и вместо да мами, за да получи, да казва открито своето. И да открие своите хора. За всички ни има такива. Но е много хубаво, ако съвестта говореше често във всеки от нас. Тъжно е понякога за колко кратко сме тук, а се разменят неща и отношения сякаш сме вечни, без капка емоция и емпатия. Не бъдете от този вид хора. И не се колебайте да живете тук и сега, защото колкото и да е клише, утрето не ни е гарантирано. Живейте без страх и задръжки, защото всеки си знае какво носи в себе си и е жал да си отиде без да го е изживял.

Видислава

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s