„“Зрелост“ произхожда с общ корен от „зрение“.

Щом съзреш наистина, прозреш и узрееш. И от клона тупнеш на земята.
Ранозрейка – раноберка.

Ако ти харесва да висиш на вейката, остани си по-дълго зелен и непрогледнал!
Чакай зимата да те завари сляп, незащитен и изненадан с падналия сняг върху главата и със зъзнещия мраз в сърцето…

Зрелостта на един творец не иде само от него и за него.
Ти не можеш да достигнеш творческо пълнолетие, ако цялата група, към която принадлежиш, цялото общество, целия ти народ не са узрели.

Ти трябва да отгледаш в себе си овошките на тази бавна, обща зрялост. Да ги загънеш в себе си в зебло и слама. Да ги опазиш от измръзване.

Напразни ще бъдат твоите напъни във времето, когато твоята група още се лута, още не е достигнала духовно съзряване.
И твоята поезия ще си остане зелена, но не вечнозелена.
Какво ти остава? Да се откажеш?

Стани почва. Стани напоителен дъжд. Превърни се в слънчев лъч.

Ускори узряването на околните. Обвий с топло дихание крехките, застрашени кълнове.

Стани южняк. Мини и отмини. Раздаден. Забравен.
Само така ще постигнеш собственото си пълнолетие..
Опекунството е признак на незрелост.
Но ти, Поете, познаваш най-спъващото опекунство: вътрешното. Опекунството над самия себе си.

Самоконтрол над мислите и чувствата си. Още в зародиш всяко твое хрумване, всяко вълнение е под тиранична самодиктовка. Самоцензура.
Как да се отървеш от опекуна в себе си?

Ще се освободиш в последния миг, в най-последния дял от последния миг, когато изгубиш всичко, когато изгубиш себе си. Тогава няма да има кой да натиска вътрешните спирачки.
Тогава ти би бил истински поет.“