Замислих се как често все съм сравнявала същността ми с феникс. Как след всяко изгаряне се прераждам видимо външно и вътрешно друга – по-светла, искряща, мъдра и силна. Както се случва с много от нас. Нещо повече от предишна моя версия. След преживяването на нещо трудно, което ме е сривало, имам невероятния откат да се разбудя много по-силна, отколкото съм била преди да се е случило това. Самият процес може да не е приятен, изпепеляващ дори, но когато ти е натурално да живееш всичко на макс, няма как да го пропуснеш. То просто е неделима част от живота.

За да се „надигнеш“ успешно, лично аз смятам, че имат огромно значение няколко фактора, които ще отбележа в тази статия. И под успешно визирам резултата да е положителен за теб, да си научил нещо полезно от цялата ситуация. Има значение съзнанието, в което сме в момента, разбиранията ни към живота като цяло, готовността да се отвориш към това, което ти е дошло и да научиш, вместо да избягаш. Да го потърсиш до възможно дълбокото в себе си и да изживееш тотално целия процес. А не да загърбиш нещата, все едно нищо не се случва.

За мен силата на един човек, вътрешната опорна сила се измерва точно в това – как се изправя след трансформациите, как гледа на тъмните периоди, страх ли го е да остане там, как използва всички сенки, които се появяват, какво избира да види и да научи от всичко, но и тази вътрешна сила и устойчивост, която ни помага да не останем на дъното. Дъното е удобно, ако искаш да обвиниш друг или да го играеш наранен. Лесно е да казваш ‘аз съм си такъв’. Не винаги си такъв. Полето за откритие е огромно. Това поведение е да играеш жертва – ако не пожелаеш да погледнеш навътре, а да обвиниш друг, да се вкараш в ролята на безсилен и обиден, да пуснеш гняв, защото си наранен и едва ли не не си имал избор. А изборът и изходът са често просто да погледнем ситуацията по друг начин и тогава всичките реакции ще са напразни.

Това е сриването на границите на мисленето, спирането на анализите и откриването, че безсилието е просто нашата невъзможност и неспособност да видим, че все пак има избор. Както обичам да казвам, човек обича да се филмира, без да има достатъчно пуканки за прожекцията. Т.е. капацитет да погледне в себе си или пък мисли прекалено много, което пак ще го вкара в процес на объркване и ограничен извод. Умът е ограничен инструмент, колкото и да сме умни. Винаги има избор, а самият процес на калцинация и трансформация така пречупват егото, че то лека-полека може и да се преклони на идеята, че все може да не е истина истината, която така упорито си стиска.

Kалцинацията е първият от алхимичните процеси на преобразяване или по-скоро на вътрешно освобождаване. Това е един процес, с който се запознах не само от преживяванията ми като усещане, а и от книгите на Карл Юнг, който ми е любим, а и теорията спомага за лесното разбиране. Освобождаваме се всеки път, когато премахваме илююзии, страхове, ограничаващи вярвания. Процесът има усещане на невъзможност да спреш отвътре каквото чувстваш, но и незнание и неумение да промениш и отвън. Може би самото вътрешно усещане и изживяване на терзание е точно същността на процеса. Това е процес на разбиване на его претенциите, че знаеш всичко. Един своеобразен урок по смирение, който цели обръщане навътре. Като изключиш всякакви обвинения в околните и избухване на гняв срещу тях. Те са само огледалото. Примерна ситуация. Опитът ми е показал, че всяка среща с човек, която започва с буйни чувства, странно, придърпващо, не е случайна. Силните чувства първо, спомагат и за силни чувства, когато се случва конфликт между вас. Това е огледалото. В което удобно можеш да си каже как си готов да се промениш, но да бързаш да го лепнеш на отсрещния, на обстоятелствата. Много често усещането е как душата ти е на колене, как се предаваш и сриваш. А това е сриването на всички стени, с които егото се защитава. Това са едни от уроците, които може би много пъти са давали знак, но ние удобно сме избягвали. Но винаги има един път, в който няма разминаване. Все пак не сме само физически тела. Всеки от нас е предимно душа, дошла с нейните си уроци. И терзанията понякога са огромен знак, че се бушуваш срещу онова, което е предназначено за теб. Изпускат се шансове, които са за нас, но егото не знае как да се справи, и е по-лесно да се избяга от този видимо сложен процес на преобразуване. Но който се е отдал е изпитал усещането на пълно изгаряне на всичко старо и точно тази възраждаща се сила като феникс. Да разбиеш всичко излишно и да се възродиш от разрушеното. Което на духовен език може да се каже, да си една стъпка по-близо до себе си. Наслоени сме с много заучено, което семейството и обществото са ни предали. И колкото и да смятаме, че нашата среда е перфектна, все има нещо, за което да се замисли човек.

„Твърде голямата интензивност на преживяваните от нас чувства на фрустрация и безсилие е знак, че в тяхното преживяване са въвлечени фактори от надличностен порядък – въвлечена е душата ни, активиран е архетипа на Цялостната ни личност. А фактът, че не успяваме със силата на ума и волята си да получим това, което искаме, е знак, че това, което душата ни иска, е различно от желанията на земната ни самоличност.„

Мъчителен процес и не се получава наведнъж. Но това е моментът, в който разбираш, че старите вярвания не ти вършат вече работа и дори ти вредят. Понякога ще се наложи да си много притиснат отвън, за да стигнеш до готовност за промяна. Смисълът на самата алхимия е да промени вярванията, че нещата си остават статични, че вярванията ни са окончателни и правилни. Няма човек, който се променя и открива, и не е склонен да изоставя всяка истина по пътя си и да открива нова.

Няма нещо, което се появява и ни засяга по някакъв начин, замисля или наранява и да не носи послание за нас. Именно тези неща, които ти обръщат вътрешния свят, забулват те с много въпроси, изкарват те от равновесието ти, те показват, че нещо има в теб. Нещо нестабилно, нещо, което има нужда да се появи и да разбереш защо го имаш в себе си. То е сигнал за промяна. Хармонията вътре в нас, не се разбутва от външното, от хората, от околното. Ти я имаш в себе си. Затова всяка буря в нас е знак за нещо. Така започва и промяната – когато все пак допуснеш възможността, че може и да не си прав, може да получиш вдъхновението да откриеш как истините за теб може би не са толкова вярни, колкото си се убедил. Може би не си онова, за което си мислиш и външните причини са само катализатор, за да избият тези неща в теб. От теб. И за теб. Важно е в такива моменти дали човек е готов да откликне, дали ще го избере. И както и да протича този процес, да не забрави да го живее със съчувствие към себе си, с любов, без очаквания да излезе мъдър и да е постигнал нещо. Самите трансформации са трудевн процес, в който е важно да обичаме себе си, да не се виним за нищо, което изпитваме. И ако избираме нещо, то да е от ясната позиция на любов, с вярата, че ще ни донесе нещо.

Страданието има за цел това изпепеляване, на илюзиите, на гордото его, на мисленето, на проглеждането да е път към една различна истина. Няма сриване или труден момент, който да ни е дошъл без някаква цел. И чак, когато човек го премине може да открие защо. Често, ама много често човек открива как не му е виновен другият, не му е виновна ситуацията, защото е била твърде неподходяща за него – а е имало нещо в самия него. И ако човек е достатъчно честен със себе си го открива и си го признава. Егото е смазано и разочаровано – как така прекрасният ти образ има тъмнини? Това е проглеждането. Външното е само катализатор, който идва на пътя ни, за да разбива граници и очаквания, виждания и всичко, което му е наред да се почисти в нас. Да си честен със себе си иска много кураж и осъзнатост. Ако избереш да живееш в лъжите си, дори да знаеш, че нещо куца в теб, пак е избор.

Също много важно е как използваш всяко сриване. Каква е цялостна ти настройка към този процес – дали го виждаш като шанс за подобряване и разбиране на себе си или го виждаш като трудност, която животът несправедливо е захвърлил към теб. И просто можеш да го избегнеш, да премахнеш неудобния човек от живота ти или да напуснеш ситуация. Лесно винаги се намира. Ще избереш да градиш и рефлектираш или да търсиш как някой ти е виновен.

Когато си в окото на бурята имаш две възможности. Да се оставиш да изживееш всичко, но да набереш сила и да изплуваш по-силен. Вече друг, но все още тук. Или да нямаш душевната способност да прескочиш трапа и да те завлече течението. Когато тъмното ти е познато, няма страх, плуваш в познати води. Малко по-бурни, но знаеш кои са. Нямаш против да се задържиш там. И при тъмното аз визирам Сянката – онази част от нас, която отричаме, че имаме. Тя е неудобната страна на личността, обратна на великото сладко его. Те са всички онези качества, които отказваме, че сме, а понякога и чудесно проектираме върху околните. Затова и често се споменава колко полезно е огледалото. Няма как да разпознаеш нещо, ако го нямаш в себе си. Та, приемането на Сянката е един от пътищата, с които е съпроводено често осъзнаването. Егото е сладко, крепи ни, затвърждава кои сме. И когато сянката се появи и се познаем нещо различно в себе си, не е удобно да го приемеш, ще ти срине добрия образ, не ти допада. Това са всичките вярвания какво си и какво не си. Затова и в момент на трансформация биват засегнати и точно такива наши вярвания. Разклаща се и нашат същност. Падат табелките кой си и кой не си. Затова и смятам, че когато нещо външно ни замисли за самите себе си, за образа ни пред другите е много важно да се запитаме – какво отхвърляме в нас, защо се съмняваме в себе си – нима сме изградили образ за самите нас, който сега се разклаща, срива се стойността ни? Сянката е обратното на всичко хубаво в теб. Но то е и част от теб.

И понякога бягането от ситуация е точно бягството от нещо в нас, което или ни е непознато, или сме виждали и преди, но избираме да подържаме като образ, защото той ни пази, от болката, от отхвърлянето, от непознатото в нас, онова, което не ни харесва. Но човек може да е цялостен, едва когато приеме, че има всичко в себе си, че има тъмна страна, неудобни качества, че има и такива, които дори го отвращават от себе си, колкото и силно да звучи. И самата готовност да навлезнеш в този процес на опознаване, ти дава всякаква сила и да приемеш и да трансформираш тъмното в някаква много полезна истина за теб. Така се случва израстването ни – със свалянето на всички вярвания и пластове, което не сме ние.

Може да живеем цялата ни същност пълноценно, едва когато закрепим в баланс всичко противоположно в нас и не замаскираме личността ни само като добра. Затова залитането в крайности е като едно махало, което ти помага да намериш своя баланс, укротяването и живеенето с всички качества в теб. Което не е оправдание в използване на негативните такива. А просто приемането им, за да знаем пък как да ги променим. За да започнем промяната в нас е нужно първо да изпитваш към себе си целия спектър от търпение, съчувствие, разбиране, не осъждане, за да можеш да успееш да приемеш всичко, което е скрито в Сянката. Това е и много важно, когато минаваме през трудните промени – да не се обвиняваме, да опитваме да се разберем, да се усетим, вместо да се обвиняваме, че разпознаваме нещо различно в нас, някоя нова реакция или поведение.

В една от книгите си свързана с метаморфозите на душата и нейните символи, Карл Густав Юнг обяснява как фениксът има много прилики с човек. Именно този огън, с който прегаряме в собствените си преживявания, разбиването на възприятията ни, на нещо познато, което на ниво усещане е дълбоката трансформация и този калциниращ процес, при който разбиваме и изгаряме всичко старо, всички страсти и илюзии, за да се възродим от пепелта и останките. Да се превърнем в нещо ново. И ако сме си взели добре поуките от всичко, ще има необратима мъдрост, която ще ни прави други.

Вече съм се убедила, че нещо важно, което съм научила в една ситуация, често не ми върши работа в друга. Защото не е еднакво. Аз съм друга, ситуацията дори да е подобна, всичко е различно. Не случайно едно любимо ми е казаното, как не можем да влезем два пъти в една и съща река. Което заедно с опита ми го разбирам като ново, постоянен процес на учене. Научаваш нещо ново, променя те, живееш го, стигаш до друга ситуация, която не ти е приложимо, трансформираш го и учиш друго. Като че ли постоянното възраждане и учене и пускане на наученото. Като лист бяла хартия всеки път. Без да задържаш, без да вземаш нещо мъдро научено за последна спирка. По-скоро става едно разлюпване на всеки един наслоен излишен пласт от самите нас, докато стигнем до истинската ни същина. Отвореното приемане и посрещане на случващото се. Пак ще има неприятно чувство при ново трудно обстоятелство. Но когато човек има нагласата, че е душа в човешко тяло и всичко, което е пред него, за да му донесе нещо, няма да избягва така ожесточено ситуации, а ще оставя една врата да си помисли защо му се случва. Точно това е усещането на тихото смирение, когато се случва нещо трудно. То не те примирява, а те пълни с търпението и вярата, че всичко накрая ще бъде в твоя полза. Понякога колкото и да са трудни нещата, единственият начин е да преминеш през тях. Точно и затова ти идват ситуации, в които уж нямаш избор. За да подскажат, че избор има, но той е да промениш мисленето си, вярванията, нивото си.

„Човек, който пада и се изправя, е много по-силен от човек, който никога не е паднал“ Като си помисля колко често избягваме трудностите, не ни харесват, гледа се по лекото да се мине. Лепим с етикет колко са неприятни, как са тъжни, едва ли не съжаляваме някой околен попаднал в такава ситуация, оплакваме самите нас колко сме горки и нямаме късмет, а решението е просто да смениш отношението си към случавщото се! И това е големият обрат!

Точно трудностите са онова поле, чрез което израстваме най-много. Точно най-обърканите ситуации ни правят нещо повече. Тогава се показва тази неукротима сила да живееш с пълни шепи, да преодоляваш, да преминаваш трудностите и винаги те вдига след всяко изпепеляване. Понякога самото изгаряне на миналото в теб е най-болезненото, каквото и да изгаря то. Дали ще са очакванията ни, разбирания, идеите ни за живота, разбитите ни планове, ще разбива дори самата ни представа са себе си. И винаги излизаш друг. С голяма цена. Но винаги с полза за нас.

Така, че когато минавате през трудни времена, знайте, че понякога това е единственият път, за да преминем отреденото за нас. Напомняйте си колко неща зависят само от вас. Основното нужно ни е как можем да контролираме виждането си, настройката ни всеки миг, това как се отнасяш към себе си, когато ти е трудно, с какъв глас си говориш, умееш ли да се прегърнеш, да си дадеш вяра… Все важни неща. Вярвам, че всичко, което идва на пътя ни, имаме капацитета да изживеем. Дава ти се всяко нещо, през което можеш да преминеш. Вече избор е дали човек ще повярва, че може, дали ще поиска да премине. Това, че човек изпитва страх, неувереност и т.н е нормално, ако е нещо ново за нас и ни плаши. Страхът може и да го има постоянно. Но тук вече опира до вътрешното желание и вяра в себе си. Човек може да има огромен потенциал, качества, заряд, да го има вродено, но не направи ли крачка действие да го живее, нещата няма да се променят.

И това е най-задвиждащото нещо, когато преживяваме катарзис – Вярваш ли в себе си въпреки всичко?

Вярваш ли, че ще преминеш, оцелееш, преодолееш?

Вярваш ли, че можеш?

Отговорите на тези въпроси ще ви показват ясно всеки път какво мислите за себе си. Те са ясно отражение на собственото ни виждане за нас си, те са показател какво смяташ, че заслужаваш в живота и какво не. Не разчитайте на ясно отговори веднага. Много неутралност се иска, за да си признае човек истината. Която е толкова променлива с осъзнаването. Ще има и отговори – ‘това съм аз’, ‘добре ми е така’, ‘това не е моето, затова го отхвърлям’, ‘това не е за мен’, ‘той е виновен’…. ще има отговори, които са много удобни да забулят истинската причина в нас.

Интересното е, че трудностите в живота никога не спират. Онова, което се променя е как ние гледаме на тях. Каква табелка ние им слагаме. Дали се отказваш понеже е поредната трудност или имаш самочувствието, че можеш да го преминеш. Знам само, че бъдещето има невероятната способност да те изненадва и нищо не е вечно. А трансформациите по пътя са невероятен дар, защото ни променят винаги в наша полза, с по-високо съзнание и дух. Не случайно сме тук.

Автор: Видислава

Ще се радвам да чуя отзиви за статията. Открихте ли нещо полезно за себе си. Замисли ли ви дали и как работят нещата при вас? А как вие гледате на целия този процес на преобразяването ни чрез трудности? Ще се радвам да я споделите, ако е била полезна.